Лий Чайлд - Време за умиране

Затвори очи. Болката беше непоносима. Внимателно отпусна глава на бетонния под. Нямаше смисъл да отскача назад и да си строши черепа. Вдигна ръка и хвана счупената кост с палеца и показалеца си. В главата му се взривиха няколко бомби едновременно. Но въпреки това той рязко дръпна костта и направи опит да я върне на мястото й.

Никакъв резултат. Хрущялът беше забит твърде дълбоко. Сякаш притиснат от многобройни ластици. Тънки, но здрави. На най-неподходящото място. Ричър примигна, за да прогони бликналите сълзи, после опита отново. Дръпна, натисна. В главата му експлодираха няколко термоядрени бомби едновременно.

Резултат нямаше.

Той знаеше какво трябва да направи. Постоянният натиск не вършеше работа. Следователно оставаше да опита рязък удар с ръба на дланта, за да върне счупената кост на мястото й. За целта трябваше да се концентрира максимално и да нанесе удара с непоколебима решителност. Като масажист, който упражнява силен и рязък натиск върху отделния прешлен и очаква да чуе характерното изпукване.

Той репетира движението. Ударът трябваше да попадне в долния край на бузата и основата на носа и да бъде нанесен под ъгъл с къс полукръг — нагоре, странично и навън. Като при карате. Ако ударът бъдеше сполучлив, кожата и сухожилията щяха да задържат носа на мястото му.

Отвори очи. Не можеше да изчисли подходящия ъгъл. Не и докато лежеше на пода. Лакътят му пречеше. Запълзя с длани и глезени напред по гладкия бетон. Така измина около два метра, после още един. Зае седнало положение и опря гръб в стената. Протегна шия и прибра лакти към тялото си. После изпъна раменете и бедрата си, заемайки максимално стабилна позиция. Можеше дори да запази равновесие. Но и да паднеше, това щеше да стане отблизо.

Време е за шоу.

Докосна с длан мястото, на което трябваше да попадне удара. За да го почувства. После още веднъж. Горната част на дланта докосна веждата му. Като указателен знак.

На три , рече си той.

Едно.

Две.

Тряс!

Мрак.

Наемникът на Махмейни изпитваше страх. Обикаляше вече двайсетина минути, без да види нищо. В един момент попадна на къща с бяла пощенска кутия, върху която беше изписана фамилията на собственика: Дънкан. С големи добре осветени букви. Самата къща беше хубава, наскоро реставрирана. Това трябва да е щабквартирата им, помисли си той. Но се оказа, че не е така. В нея имаше само една жена, която заяви, че не знае нищо. Сравнително млада и със скорошни следи от побой по лицето. Тя го информира, че фамилията Дънкан се състои от четирима души — баща, син и двама чичовци. Била омъжена за сина. В момента мъжете били заедно, но на друго място. Насочи го към трите сгушени една до друга къщи, които той вече беше видял, но не им беше обърнал внимание. Може би защото бяха безлични, скрити зад недовършена метална ограда. И изобщо не приличаха на жилища, обитавани от известни и заможни хора.

Въпреки това той обърна колата и се насочи натам. Караше бързо и почти прегази някакъв шантав пешеходец, който изскочи от мрака на няколко метра пред него. Видя пламъците малко след като излезе на асфалтовия път. На север, встрани от шосето. Буйни, като от възпламенен бензин. Подмина къщите и се понесе натам. Не след дълго установи и точното местоположение на пожара — мотелския паркинг. Гореше кола. Или по-скоро останките от кола. Нажежено до червено голо купе посред адския огън. Съдейки по формата му, иранецът стигна до заключението, че това е фордът, нает от хората на Сафир. Те все още бяха вътре. Или по-скоро онова, което беше останало от тях. Полуоголени скелети, които все още горяха. С овъглени вътрешности и призрачно вдигнати изпепелени ръце. Телата им се тресяха и подскачаха като живи в нагорещения въздух.

Хората на Роси ги бяха убили. А това означаваше, че бяха убили и Асгар, вероятно преди броени часове. Планът на Роси беше ясен. Той вече беше установил постоянен контакт с фамилията Дънкан в началото на веригата. А сега работеше по отстраняването на Сафир и Махмейни, за да продава директно на саудитците, които бяха в противоположния край на веригата. Ясно и отлично обосновано поведение. Роси обаче беше допуснал хората му да започнат твърде рано. Те бяха поели инициативата. Беше истински заговор. Изборът на времето беше впечатляващ, също като уменията им. В рамките на някакви си трийсет минути бяха издебнали и отстранили Асгар, а после се бяха отървали от колата му. Което си беше отлично постижение. Асгар беше жилав тип и имаше глава на раменете си. Не би се предал лесно. Добър партньор и верен приятел. Който в момента го гледаше от отвъдното и плачеше за отмъщение. Наемникът на Махмейни усещаше присъствието му съвсем осезателно, сякаш стоеше до него. Всичко това усили чувството му за самота насред вражеската територия в търсене на начин да се защити. Необичайни чувства за него. Именно те пораждаха страх в душата му. Приоритетите му претърпяха внезапна промяна. Непознатият здравеняк можеше да почака. Сега главни мишени бяха хората на Роси.