Лий Чайлд - Време за умиране

Човекът на Махмейни започна още там, пред мотела. Беше успял да забележи някакъв тип, който надничаше през прозореца. Със странна коса. Очевидно местен. Може би беше собственикът на мотела. Ако не друго, поне щеше да му покаже посоката, в която бяха поели хората на Роси.

Роберто Касано и Анджело Манчини бяха спрели на шест километра на север. С изключени светлини и работещ двигател. Касано говореше по телефона с Роси. Наближаваше два сутринта, но въпросите не търпяха отлагане.

— Тази сделка е между теб и Сет Дънкан, нали? — попита Касано.

— С него направих първия контакт преди доста време — отвърна Роси. — Фамилията се включи веднага след това. По всичко личи, че там при вас се работи само когато има пълно единодушие.

— Но сделката си остава твоя, нали?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че в нея не участват и други.

— Разбира се, че е моя — отвърна Роси. — В това няма никакво съмнение. Винаги е била моя и ще си остане такава. Защо питаш? Какво става, по дяволите?

— Става това, че Сет Дънкан е отстъпил колата си на наемника на Махмейни.

Насреща се възцари тишина.

— Днес следобед, когато се регистрирахме в „Мариот“, на паркинга отпред имаше един кадилак. Твърде стар, за да бъде кола под наем. По-късно видяхме, че го ползва иранецът. Отначало решихме, че го е откраднал, но се оказа, че не е така. Местните казаха, че това е личният автомобил на Сет Дънкан. Следователно той му го е отстъпил. Трябва да го е закарал там лично и го оставил на паркинга. А после, след като установихме първоначалния контакт, човекът на Махмейни започна солова акция. Отначало решихме, че хората на Сафир са видели сметката на партньора му или пък онзи просто е изчезнал. Но сега вече знаем, че директно е дошъл тук с взетата под наем кола. В момента най-вероятно е при фамилията Дънкан. А може би и двамата са там, като добри приятелчета. Ние сме напълно прецакани, шефе. Изхвърлят ни от играта.

— Не може да бъде.

— Твоят контакт отстъпва колата си на конкуренцията, шефе. Очевидно са си легнали заедно. Как иначе да тълкувам случилото се?

— Няма как да вляза в контакт с крайния купувач — каза Роси.

— Налага се да опиташ.

Още една продължителна пауза.

— Добре — рече най-сетне Роси. — Предполагам, че няма невъзможни неща. Вие се заемете с момчетата на Махмейни. Всичко друго оставете за после. Направете така, сякаш никога не са се раждали. После обяснете на Сет Дънкан, че е допуснал грешка. Намерете начин да привлечете вниманието му. Може би чрез жена му. Когато приключите, влезте в контакт с тримата старци. Предупредете ги, че ако продължават да шикалкавят, ще поемем целия бизнес, чак до Ванкувър. Точно след един час искам и тримата да са се подмокрили.

— А какво да правим с Ричър?

— Намерете го, отрежете му главата и я поставете в кутия. Покажете на онези Дънкан, че сме готови на всичко. Нека бъдат сигурни, че можем да стигнем до всеки, навсякъде и по всяко време. Обяснете им, че те ще бъдат следващите.

Ричър се свести за втори път и моментално разбра, че часът е два сутринта. Часовникът в главата му отново работеше. После си даде сметка, че се намира в мазето на някаква къща. Не в недовършен плувен басейн и не в подземен бункер. Бетонът беше дебел и с високо качество, защото Небраска е земя на ураганите и торнадата. Със съответните задължителни предписания и стандарти за строителство и изисквания на застрахователните компании. А може би собствениците просто бяха попаднали на съвестен архитект. Всичко това навеждаше на мисълта, че става въпрос за мазето на доктора. Отчасти защото не беше минало достатъчно време, за да бъде прехвърлен другаде, отчасти защото къщата на доктора беше сравнително нова и единствената в околността, която приличаше на проектирана от архитект в съответствие със строителните стандарти. Преди години хората бяха строили къщите си сами и просто стискаха палци да не ги постигне най-лошото.

От всичко това следваше, че тръбите с различен диаметър имат отношение към водоснабдяването, канализацията и отоплението. В железните кутии с олющена зелена боя бяха горелките и водните нагреватели. Имаше и електрическо табло, вероятно пълно с прекъсвачи. Вратата в горния край на стълбите се отваряше навън, към коридора. А не навътре към стълбите. Никой не поставя врата, която се отваря към стълбите зад нея. Това би означавало сигурно падане, когато собственикът е разсеян. Като в сапунен сериал. А торнадото може да се придвижва с четиристотин и петдесет километра в час. По-добре тази сила да притиска вратата отвън навътре, отколкото да я откъсне от пантите на убежището.