Лий Чайлд - Време за умиране

— Аз си закопчах колана, но ти няма да го направиш, ясно? Просто за всеки случай. Ако изведнъж решиш да се блъснеш в някой телефонен стълб. Разбираш ли какво ти казвам? Ако го направиш, аз ще остана невредим, но ти ще пострадаш. Няма значение колко зле, защото веднага ще те гръмна. Разбрахме ли се?

— Да.

— Кажи го, Джон.

— Разбрахме се.

— Напълно?

— Абсолютно.

— Имам думата ти, нали?

— Да.

— Обещаваш?

— Да.

— Къде живееш?

— В гаража за камиони на фамилията Дънкан.

— Къде се намира той?

— От тук ли? На около четирийсет и пет километра. Отначало на север, после на запад.

— Добре, Джон — кимна Ричър. — Закарай ме там.

Наемникът на Махмейни се прибра в стаята си в „Кортярд Мариот“. Току-що беше приключил разговора си със самия Махмейни. Разговор, който започна зле. Махмейни не повярва, че Сепер е избягал. Все едно му казаха, че му е израснала трета ръка. Нещо напълно изключено.

— Със сигурност не беше в бара — обясни мъжът.

— Когато си се появил там — напомни му Махмейни.

— Изобщо не е бил там. Адски противно място. Изобщо не ми хареса. Гледаха ме гадно, сякаш съм някакъв боклук. Или терорист. Съмнявам се, че изобщо щяха да ме обслужат. Асгар не би ги търпял дори пет минути. Със сигурност би вдигнал скандал. Но там нямаше дори следа от скорошен скандал. Нямаше кръв по пода. Ако Асгар е бил там, със сигурност щеше да има. Той е въоръжен, действа бързо и с удоволствие би наказал тъпаците.

— Значи е отишъл някъде другаде — настоя Махмейни.

— Проверих целия град. Не ми отне много време. След мръкване по улиците няма жива душа. Няма къде да се скриеш. Той не е там.

— Жени?

— Тук!? Ти май се шегуваш!

— Опита ли отново да му позвъниш?

— Не съм спирал.

Настъпи продължително мълчание. От офиса си в Лас Вегас Махмейни обработваше получената информация и импровизираше.

— Добре, да продължаваме нататък — каза най-сетне той. — Този бизнес е важен за нас. Утре трябва да се погрижим за него. Налага се да се оправяш сам. Можеш да го направиш. Достатъчно добър си за това.

— Но аз нямам кола.

— Момчетата на Сафир имат.

— И аз си помислих за тях. Но динамиката става друга. Няма да съм шеф, а обикновен пътник. А и как да им обясня защо Асгар е изчезнал? Не можем да си позволим да изглеждаме като идиоти. Нито пък слаби. Не и пред онези хора.

— Добре, вземи друга кола. На останалите кажи, че Асгар е тръгнал напред или е заминал, защото е получил нова задача.

— Да взема друга кола? — учуди се иранецът. — Откъде?

— Под наем, разбира се.

— Тук не е Вегас, шефе. Нямат дори рум сървис, а най-близкият офис на „Хърц“ е на летището. Сигурен съм, че ще отворят чак сутринта. А и аз няма как да стигна до там.

Последва нова пауза. Дълга пауза. Махмейни премисляше, преценяваше, планираше отново.

— Другите видяха ли колата, с която пристигнахте там? — попита най-сетне той.

— Не, сигурен съм. Пристигнахме поотделно, по различно време.

— Ясно — рече Махмейни. — За динамиката си прав. Трябва да личи, че ние командваме парада. Да държим останалите в неведение. Ето какво ще направиш: в рамките на един час трябва да намериш подходяща кола. Ако се наложи, открадни я. После се свържи с останалите. Ако трябва, потърси ги в стаите им. Не ми пука в колко часа — в полунощ, в един сутринта. Кажи им, че сме решили да започнем купона по-рано и затова ти веднага тръгваш на север. После им дай пет минути да се приготвят. В противен случай тръгни сам. Те ще се объркат. Ще започнат да си събират багажа и да тичат към паркинга. Ти ще ги чакаш там, с новата си кола. Но те няма да знаят, че е нова. Дори няма да забележат, че Асгар не е с теб. Не и в тъмното и в настаналата суматоха. Ще караш бързо. Ще летиш като прилеп, избягал от ада. Трябва да стигнеш пръв на мястото. Когато останалите се появят, ще им кажеш, че си пуснал Асгар да разузнае пеша. Това ще ги разтревожи. Ще ги обърка още повече. Непрекъснато ще се оглеждат. Това е всичко, което ни трябва. Никога не знаеш от кой храст ще изскочи заек.

Наемникът на Махмейни облече палтото си, грабна сака и слезе във фоайето. Администраторът си беше отишъл. Може би имаше някакъв нощен портиер, който да го замества, но и той не се виждаше никъде. Иранецът просто прекоси преддверието и излезе навън със сак в ръка, готов да открадне първата подходяща кола — нещо, което в много отношения беше крачка назад и уронваше достойнството му. Хората в неговото положение отдавна бяха загърбили кражбите на коли. Но сега се налагаше, а той все още помнеше как се прави. Трудности в техническо отношение нямаше да има. Щеше да го направи с обичайната си прецизност. Трудностите щяха да възникнат по време на работата с нещастниците, които не бяха нищо повече от потенциални мишени.