Лий Чайлд - Време за умиране

Тя вдигна.

— Ало?

— Сет там ли е? — попита Ричър.

— Ричър? Къде си?

— Няма значение. Къде е Сет?

— У баща си. Едва ли ще се прибере.

— Това е добре. Облечена ли си?

— Защо?

— Искам да ми свършиш една работа.

Задната седалка на стария шевролет беше оформена като две отделни кресла, но не фабрично, а от дългогодишна употреба. Наемникът на Махмейни избра хлътналата дупка отдясно и изви глава наляво, за да гледа през предното стъкло. Но онова, което видя на светлината на фаровете, беше голият гръб на някакъв билборд, след който имаше само мрак. Пътят беше прав и пуст, лишен от светлините на насрещни автомобили. Това го разочарова. Едно питие от страна на Асгар можеше да бъде простено. Две също, дори и три. Но само ако се прибере веднага после. Нощен запой обаче си беше дезертьорство.

Шумният и износен двигател поддържаше скорост от около сто километра в час. По километър и половина в минута. Което означаваше около девет минути за тринайсетте километра до крайната цел на пътуването.

— Точно след час и десет минути ще излезеш с малката си спортна кола — рече Ричър.

— Къде ще ходя? — учуди се Елинор Дънкан.

— На юг, по шосето. Ще изминеш точно шестнайсет километра и половина по него, а после ще обърнеш и ще се прибереш у дома. Няма значение с каква скорост ще караш.

— Шестнайсет километра и половина?

— Може и осемнайсет или двайсет. Но не по-малко от петнайсет.

— Защо?

— Няма значение защо. Ще го направиш ли?

— Може би искаш да напусна къщата, за да свършиш някаква работа?

— Обещавам, че изобщо няма да се приближавам до къщата. Никой нищо няма да разбере. Ще го направиш ли?

— Не мога. Ключът за колата ми е у Сет.

— Нямате ли резервен?

— И той е у него.

— Едва ли ги носи в джобовете си — рече Ричър. — Резервният ключ за неговата кола беше в една купа на кухненската маса.

Елинор не каза нищо.

— Знаеш ли къде са? — попита Ричър.

— Да, на бюрото му.

— На бюрото или в някое чекмедже?

— Отгоре са. Държи ги там, за да ме изпробва. Казва, че подчинението без изкушение е безсмислено.

— А защо още стоиш там, по дяволите?

— Къде да отида?

— Вземи проклетите ключове и толкова! Прояви самостоятелност!

— Това ще нарани ли Сет?

— Не знам какво искаш да чуеш като отговор.

— Просто отговори честно.

— Може да го нарани, но не пряко. И не във всички случаи.

Настъпи продължителна пауза.

— Добре, ще го направя — обади се най-после Елинор. — Ще измина шестнайсет километра на юг, а после ще се върна обратно. Час и десет минути от този момент нататък.

— Не, час и шест минути — поправи я Ричър. — Вече говорихме четири минути.

Окачи слушалката и се върна в салона. Барманът работеше както трябва — с бързи и сръчни движения и постоянно наблюдение на клиентите. Погледът му улови този на Ричър в мига, в който той се появи от коридора. Изчака го да се приближи и подхвърли:

— Трябва да ми дадеш автограф, може би на някоя салфетка. За спомен. Ти си първият клиент, който идва тук, за да използва телефон, а не да се спаси от него. Какво ще пиеш?

Ричър огледа високата лавица зад гърба му. Всякакъв твърд алкохол, наливна бира, бутилирана бира, безалкохолни. Никаква следа от кафе.

— Нищо, благодаря — рече той. — Трябва да хващам пътя.

Мина покрай бара, промуши се между масите и бутна входната врата. После включи двигателя, направи маневра и пое по пътя на север.

Наемникът на Махмейни забеляза някакво сияние. Далеч напред, вляво. Неон. Оцветен в зелено, червено и синьо. Шофьорът задържа крак на педала още известно време, после го вдигна. Двигателят се задави, ауспухът издаде кашлящ звук, скоростта на таксито рязко намаля. Далеч напред проблеснаха червените габарити на отдалечаваща се кола. Бледи и примигващи от разстоянието. Почти несъществуващи. Таксито спря и иранецът видя бара. Обикновена дървена барака. Две слаби крушки под навеса на входа, чиято светлина почти не стигаше до паркинга. Колите там бяха доста. Но сред тях нямаше жълт шевролет, взет под наем.

Шофьорът извърна глава.

— Чакай ме тук — рече иранецът.

— Колко време?

— Само минута.

Иранецът слезе от колата. Червените габарити бяха изчезнали в северна посока. В продължение на една дълга секунда той гледа натам, после се обърна и тръгна към вратата на дървената постройка. Пред очите му се появи широко помещение с маси в лявата част и дълъг бар вдясно. Клиентите бяха двайсетина души, но никой от тях не приличаше на Асгар Арад Сепер. Барманът обслужваше един от тях, но това не му попречи да огледа новодошлия. Чужденецът започна да си пробива път към него, усещайки погледите на посетителите в гърба си. Дребен, небръснат, с измачкани дрехи и неособено чист. Клиентът на бармана се отдалечи с две чаши пенлива бира в ръце.