Лий Чайлд - Време за умиране

Ричър намали, отби вдясно и паркира жълтата си кола редом с някакъв почервенял от корозия пикап. Излезе навън, заключи и се насочи към заведението. Оказа се, че то изобщо не приличаше на затвор. Беше просто барака. Някогашна къща, а може би магазин. Дори името му беше изписано странно — като драсканиците на техник върху електрическо табло. Като нещо временно, до отстраняване на повредата. Вътре беше шумно. С типичното ехо на полупразно заведение, на фона на някаква музика, вероятно от джубокс. Мелодията беше непозната на Ричър, но той беше готов да я хареса.

Вратата се намираше в левия край на правоъгълното помещение. Барът беше срещу нея, масите и столовете оставаха вляво. Посетителите бяха двайсетина, предимно мъже. Дървени маси и столове, дървени столчета пред бара, дъсчен под. Надписът „Килиите“ се мъдреше и зад бара, ограден от изрязани от фолио кули, от които излитаха светкавици.

Ричър мина странично покрай масите. Барманът улови погледа му и тръгна наляво да го посрещне. Млад, с открито и приветливо лице.

— Изглеждаш объркан — подхвърли той.

— Очаквах решетки на прозорците и сепарета в стари килии — отвърна Ричър. — А ти да бъдеш облечен в раиран костюм.

Младежът не отговори.

— Като в затвор — поясни Ричър. — С килии.

Младежът го гледаше с недоумение, после на лицето му се появи усмивка.

— Тук не е като в затвор — рече той. — Извади си мобилния телефон.

— Нямам мобилен телефон.

— Ясно. Ако имаше, щеше да откриеш, че не работи. Няма сигнал. В радиус от един-два километра липсва покритие. Тъкмо затова идват хората. За малко спокойствие.

— Биха могли просто да не вдигат.

— Човешката природа не е устроена така. Хората просто не могат да не вдигнат телефона, когато ги търсят. Гузна съвест или нещо такова. Съпруги, шефове. Всякакви спешни неща. По-добре е телефоните им изобщо да не звънят.

— Надявам се, че разполагате с монетен автомат, поне за спешни случаи.

— Там, в дъното — махна с ръка барманът.

— Благодаря — кимна Ричър. — За него съм дошъл.

Мина покрай редицата високи столчета, част от които бяха заети. В дъното имаше тесен коридор, който водеше към тоалетните и задния изход. Телефонът се намираше на стената срещу дамската тоалетна, закрепен към правоъгълно парче корк, потъмняло от старост и плътно надраскано с избелели цифри. Ричър бръкна в джоба си за монети от четвърт долар. Оказа се, че разполага с пет, и съжали, че не прибра монетите на иранеца. Избра номера, който беше използвал преди четвърт час. Същия, на който Дороти Коу беше звъняла преди двайсет и пет години. Насреща вдигнаха почти веднага и той помоли да го свържат с Хоуг. Връзката беше осъществена за по-малко от десет секунди.

— Една последна услуга — рече в слушалката Ричър. — Там имате указател на целия регион, нали?

— Да — отвърна Хоуг.

— Трябва ми телефонът на Сет Дънкан, който живее на сто километра на север.

— Задръж така — каза Хоуг. В слушалката долетя приглушеното почукване на клавиатура. Явно нямаха указател в традиционния смисъл на думата, а използваха компютърна база данни. — Номерът не е обявен в указателя.

— В смисъл, че не разполагате с него или не можеш да ми го кажеш? — попита Ричър.

— Не е обявен в смисъл не го искай от мен, защото ще ме извадиш на течение.

— Добре, не го искам. Някакъв номер на името Елинор Дънкан?

— Не. Има четири имена с фамилията Дънкан, всички на мъже, с необявени телефонни номера.

— Тогава ми дай телефона на доктора.

— Кой доктор?

— Местният.

— Как се казва?

— Не му знам името — отвърна Ричър.

— В такъв случай не мога да ти помогна. Тук абонатите са регистрирани по име в азбучен ред. Смит, доктор Бил и прочие. С много ситен шрифт.

— Трябва да има някакъв номер за връзка с лекар. За спешни случаи.

— Не виждам нищо такова.

— Чакай, чакай — каза Ричър. — Сетих се как ще стане. Дай ми номера на „Аполо Ин“.

— Аполо като онзи космически кораб?

— Точно така.

Клавиатурата отново затрака. Няколко секунди по-късно Хоуг продиктува номера. Код 308 за западната част на щата, плюс седем цифри. Ричър ги повтори наум, после каза благодаря и прекъсна връзката.

На петнайсет километра в южна посока един от хората на Махмейни също набираше някакъв номер.

— Имаме проблем — рече той, когато Махмейни вдигна.

— По-точно?

— Асгар избяга.

— Невъзможно.

— Пратих го долу да донесе една бутилка вода от колата. Забави се и отидох да проверя какво става. Оказа се, че колата я няма.