Лий Чайлд - Време за умиране

Зърнал тъмносиния шевролет, Ричър моментално го свърза с разказа на Винсънт в мотела и с двамата непознати, които беше видял от хамбара на Дороти. Едновременно с това, в същия миг, той отхвърли тази връзка, като си напомни, че шевролетът е много популярна кола, тъмносиният цвят — също. Пак в рамките на този миг той си спомни за двамата еднакви на външен вид иранци и другите двама еднакви араби, които беше зърнал във фоайето на хотела. И в главата му се появи съвсем конкретен въпрос: случайна ли бе появата на тези странни двойки в затънтения хотел в Небраска, и то посред зима? Отговорът беше: не, разбира се. От което следваше, че някъде наблизо трябваше да има и трета двойка — не задължително онази, която се беше появила във фермата на Дороти. Връзка между тези шестима мъже очевидно съществуваше, колкото и невероятно да изглеждаше това. Докато гледаше как мъжът насреща му изпуска ключовете от колата и плъзва ръка в джоба на палтото си, той изведнъж си даде сметка, че мъжете от фермата на Дороти не са отседнали в мотела на Винсънт, което автоматично означаваше, че са тук, в „Кортярд Мариот“ — единствения хотел в радиус от сто километра. Разумно беше да се допусне, че шевролетът на паркинга е техен, което от своя страна означаваше, че иранецът насреща му вероятно е свързан с тях и това автоматично го превръщаше във враг. Без да има представа как и защо, Ричър внезапно осъзна, че думичката вероятно не означава нищо в смисъла на гражданското право, а едновременно с това си спомни за трупания с години опит, който сочеше, че хора като този иранец посягат към джоба си на някой пуст и тъмен паркинг по четири основни причини: да повикат помощ по мобилния си телефон, да извадят паспорт или служебна карта с цел да демонстрират своята невинност или власт, да измъкнат нож или да измъкнат пистолет. Същевременно Ричър си даваше сметка, че реагирането с груба сила на първите две причини би било непростимо, докато същата реакция на останалите две бе единственият начин да си спаси живота.

Мисли под формата на водопади и звездни експлозии, които се блъскат за предимство.

Нека сбъркам, но да остана жив.

Ричър реагира.

Той рязко се извъртя, юмрукът му се стрелна отдолу нагоре към гръдния кош на иранеца. Химическата реакция в мозъка, едновременната трансмисия на импулси и химическата реакция във всяко мускулче от левия глезен до десния юмрук се осъществиха за хилядна от секундата. И това беше добре, защото ръката на противника потъна още по-дълбоко в джоба на палтото. Неговата нервна система реагираше не по-бавно от тази на Ричър. Лакътят му се стрелна нагоре и назад, опитвайки се да извади онова, което се криеше в джоба му — нож, пистолет, телефон, шофьорска книжка, паспорт, служебна карта на държавен служител или съвършено невинно писмо от Техеранския университет, удостоверяващо, че приносителят му е световноизвестен експерт по растителна генетика и почетен гост на щата Небраска, обещал да увеличи стократно добивите от царевица и да ликвидира недостига от храни по света. Но това вече нямаше значение, защото юмрукът на Ричър светкавично се насочваше в целта. Независимо от паниката в очите на иранеца, която пролича ясно дори и в мрака, независимо от факта, че мургавата му окосмена ръка вече се измъкваше от джоба, а пръстите му бяха увити около нещо голямо и черно.

Ударът на Ричър достигна целта.

Сто и двайсет килограма телесна маса, огромен юмрук, ужасяващ по силата си удар. Ципът на палтото на иранеца потъна в гръдната кост, тя от своя страна потъна в гръдната кухина, а естествената гъвкавост на ребрата й позволи да се придвижи сантиметри навътре. Създалото се огромно налягане изтласка въздуха от дробовете, хидростатичният шок върна кръвта обратно в сърцето, главата клюмна напред, раменете се изпънаха в обратна посока, тялото се повдигна от земята. Главата се люшна назад и глухо издумка в дебелото стъкло на някаква витрина, ръцете и краката увиснаха. Тялото се стовари на земята като парцалена кукла, нещо тежко изтрака и се плъзна по асфалта. Ричър го погледна с крайчеца на окото си. Не беше нито телефон, нито нож, а полуавтоматичен Глок 17 — черен, тежък, застрашителен. Той се плъзна на два-три метра от тях, далеч от обсега на собственика си. Беше обезвреден. Отчасти заради разстоянието, отчасти защото иранецът лежеше на земята и не помръдваше.

Всъщност изглеждаше като човек, който никога повече няма да помръдне.

Случило се беше нещо, за което Ричър само беше чувал.