Лий Чайлд - Време за умиране

Приятелите му лекари в армията го наричаха commotio cordis , медицинското наименование на нискоенергийната травма в стената на гръдния кош. Нискоенергийна единствено в смисъл, че не е била причинена от изстрел или при автомобилна катастрофа, а от силен удар с бейзболна или футболна топка, директен удар в гърдите при ръкопашен бой или падане отвисоко върху тъп предмет. Лабораторните експерименти върху животни сочеха, че всичко зависи от късмета и тайминга. Електрокардиограмите показват вълни, свързани със сърдечния ритъм. Една от тях се нарича Т-вълна и когато ударът бъде нанесен, когато тази вълна е на 15–30 милисекунди преди върха си, може да се стигне до фатална аритмия, която спира сърцето с ефективността на масиран инфаркт. А във високо стресова ситуация, каквото е юмручното стълкновение на празен паркинг, сърцето бие с по-ускорен ритъм от нормалния и пиковите стойности на Т-вълната са много по-чести — два, а понякога и три пъти в секунда.

Иранецът лежеше неподвижно.

Не дишаше.

Без видим пулс.

Без признаци на живот.

Военните лекари препоръчват първа помощ чрез вдишване уста в уста и сърдечен масаж осемдесет пъти в минута. Но едно от правилата на Ричър гласеше никога да не свестява човек, който е насочил пистолет в него. Най-твърдото му правило. Затова изчака една минута, а после стисна с палец и показалец изпъкналата артерия на шията на иранеца. Четири минути без кислород бяха фатални за мозъка. За всеки случай Ричър му отпусна пет. Беше клекнал над тялото и се оглеждаше, напрегнал слух. Никой не реагира. Никой не се появи. Иранецът умря. Слабото напрежение на изпадналото в безсъзнание тяло бавно отмина, заменено от типичната тежка отпуснатост на труп. Ричър се изправи и отиде да прибере ключовете от колата и пистолета. Оказа се, че въпреки логото на шевролет на ключодържателя ключовете не бяха за тъмносинята импала. Тя не реагира въпреки сигналите на дистанционното. Глокът беше почти нов и напълно зареден. Седемнайсет лъскави 9-милиметрови патрона „Парабелум“ в пълнителя, плюс един в цевта. Ричър го пусна в джоба си при отвертките, а после тръгна към паркинга пред хотела.

На дистанционното реагира жълт шевролет, модел „Малибу“, който примигна с четирите си мигача и ключалките му изщракаха. Беше нов, без екстри, добре почистен. Типична кола под наем. Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и завъртя ключа. Резервоарът беше почти пълен. Документите за наем бяха в преградата на страничната врата. Колата бе наета същия ден на името на някаква фирма от Лас Вегас, която не му говореше нищо.

В стойките за чаши имаше две бутилки минерална вода. Едната преполовена, другата запечатана. Той изкара колата на заден ход, заобиколи сградата на хотела и спря така, че тялото на мъртвеца да остане между нея и стената. Намери бутона за отваряне на багажника и го натисна. Капакът отскочи с меко щракане. Багажникът не беше особено голям, но и иранецът беше дребен.

Ричър отиде при трупа и претърси джобовете му. Телефон, нож, портфейл и носна кърпа. Плюс шепа монети на стойност около долар. Остави монетите и извади батерията на телефона, която пъхна в един от джобовете на мъртвеца. Самия телефон сложи в друг джоб. Ножът беше сгъваем, с инкрустирана със седеф дръжка. Тежък, солиден и остър. Много добро качество. Пъхна го в собствения си джоб — онзи, в който държеше френския ключ. После отвори портфейла. В него имаше почти четиристотин долара в брой, три кредитни карти и шофьорска книжка от щата Невада, издадена на името Асгар Арад Сепер с адресна регистрация в Лас Вегас. Снимката беше приемлива. Кредитните карти бяха на същото име. Парите бяха нови двайсетачки, вероятно наскоро изтеглени от банкомат. Ричър ги прибра, избърса портфейла с носната си кърпа, а после го върна в джоба на мъртвеца. Хвана го за колана и яката, с намерението да го прехвърли в багажника на жълтия шевролет.

После спря.

Хрумна му по-добра идея.

Пренесе трупа до кадилака на Сет Дънкан, отвори огромния багажник и го сложи вътре. Затръшна капака и се настани зад волана. Използва кърпичката да почисти всичко, до което се беше докосвал в купето. Лостът за скоростите, огледалото, бутоните на радиото, ръчките на вратите отвън и отвътре. После излезе, натисна дистанционното и се върна обратно при шевролета. Макар и жълта на цвят, тази кола беше съвсем анонимна. Местно производство, тукашни номера, конвенционално купе. Може би по-незабележима от кадилака въпреки яркия цвят. И може би по-малко желана от автокрадците. Обикновено пришълците с ножове и пистолети в джобовете се държаха доста по-кротко от разгневените местни жители.