Лий Чайлд - Време за умиране

Той се огледа внимателно във всички посоки. Наляво и надясно, напред и назад. Всичко изглеждаше спокойно. Студ, тишина и влажен нощен мрак. Седна зад волана и бавно напусна паркинга с изключени светлини. Измина разстоянието до края на Макнали Стрийт и намали ход. Наляво, след сто километра в южна посока, щеше да стигне до И-80 — широката и бърза магистрала с шест платна, която стигаше чак до Вирджиния на изток. Надясно бяха четирийсетте ферми и братята Дънкан, „Аполо Ин“ и Елинор, докторът и съпругата му, Дороти Коу. Също на сто километра от тук, но в северна посока.

Време за решение.

Наляво или надясно? На юг или на север?

Включи фаровете, зави надясно и пое по обратния път на север.

Братята Дънкан и Сет напуснаха кухнята на Джонас и се прехвърлиха в кухнята на Джаспър просто защото там имаше една почти пълна бутилка „Нот Крийк“. Настаниха се около масата, почти опрели лакти. Пред тях имаше дебели стъклени чаши с по два пръста кехлибарена течност. Отпиваха бавно и разговаряха тихо. До пристигането на доставката оставаха някъде между дванайсет и двайсет и четири часа. По това време обикновено празнуваха. Но този път бяха доста по-кротки.

— Къде ли се намира сега? — подхвърли Джонас.

— Спрял е някъде за през нощта — отвърна Джейкъб. — Поне така се надявам. Близо до границата. Ще потегли отново чак на разсъмване. Сега няма нищо по-важно от благоразумието.

— Осемстотин километра — уточни Джонас. — Десет часа път, а може би и повече. Без да броим непредвидените случайности.

— За колко време може да се прочете едно полицейско досие? — попита Джаспър.

— Добър въпрос — въздъхна Джейкъб. — Разбира се, аз му отделих нужното време. Специално това досие със сигурност е огромно. Трябва да са го складирали някъде. Да приемем, че служителите започват работа в девет сутринта и си тръгват в пет. Това означава, че изчитането ще започне някъде утре по обед. Той ще разполага с пет часа утре и може би с всичките осем вдругиден. Предполагам, че ще му бъдат достатъчни.

— Значи няма да се върне, преди да изтекат четирийсет и осем часа.

— Не мога да бъда сигурен. Само предполагам.

— И така да е, ние пак разполагаме с достатъчно време.

— Той изобщо няма да се върне — обади се Сет Дънкан. — Защо да го прави? Стотици хора са изчели това досие и са убедени, че в него няма нищо нередно. Той не е сто пъти по-умен от тях, нали? Няма как да бъде.

Никой не отговори.

— Какво? — попита Сет и бавно огледа лицата им.

— Не е нужно да бъде по-умен от когото и да било, синко — рече с въздишка баща му. — Още по-малко пък сто пъти. Достатъчно е да мисли по друг начин. Да гледа отстрани.

— Но всички знаем, че доказателства няма.

— Съгласен съм — каза Джейкъб. — Но тъкмо там е работата, че не става въпрос за нещата в досието, а за онези извън него.

Малибуто беше колкото половин кадилак. Четири цилиндъра вместо осем, един тон вместо два, двойно по-късо. Но вървеше добре, без никакви проблеми. Не че Ричър му обръщаше внимание. Мислеше за мъртвия иранец и за шансовете да улучи Т-вълната. Човекът беше дребен като птичка, а той беше свикнал да възприема противниците си за своя противоположност — както във физическо, така и в психологическо отношение. Тоест дребният иранец на паркинга трябва да е бил нервен и напрегнат, а пулсът му да е достигал 180 удара в минута. Това означаваше, че споменатите Т-вълни са връхлитали една след друга, три пъти в секунда. Или, казано иначе, шансовете му да улучи някоя от решаващите предпикови паузи, продължаващи едва петнайсет милисекунди, са били около 45 на 1000, или около едно на двайсет.

Лош късмет. Най-вече за иранеца. Но не и повод за съжаление. При всички случаи Ричър щеше да бъде принуден да го ликвидира, може би с цената на няколко сърдечни удара в повече. Това беше неизбежно. При изваден пистолет нямаше да има друг избор. Но все пак това му се случваше за пръв път. Дай боже, и за последен. Защото беше сигурен, че следващият му противник щеше да бъде футболист. Членовете на фамилията Дънкан вече трябва да бяха научили, че е заминал. Вероятно отдавна бяха хванали доктора и го бяха принудили да пропее. Те бяха реалисти и проявяваха предпазливост. Това означаваше, че петима от здравеняците им щяха да почиват, а шестият щеше да остане на пост край пътя. Точно с него трябваше да се разправи. Но не чрез commotio cordis . Нямаше да го удря в гръдния кош. Не и в този живот. По-добре да му счупи ръката. Малибуто мъркаше по пътя. След петнайсетина километра Ричър започна да се оглежда за крайпътното заведение на банкета. Онова, дървеното, наречено „Килиите“. Извън града, върху ничия земя. Може би нарочно, за да се избегне издаването на разрешителни. Фаровете на колата образуваха светли тунели във влажната мъгла. След няколко минути се появи някакво конкурентно сияние. Далеч напред, вляво. Неон, оцветен в зелено, червено и синьо. Реклами на бира. Плюс две жълти петна от осветителните стълбове на паркинга.