Лий Чайлд - Време за умиране

— Звънни му по телефона.

— Направих го, поне десет пъти. Но телефонът му е изключен.

— Не мога да повярвам — каза Махмейни.

— Какво да правя?

— Трябва да го намериш.

— Нямам представа къде да го търся.

— Знаеш, че обича да си попийва.

— Знам. Но в това градче няма барове. Само един магазин за алкохол, който по това време трябва да е затворен. А и той едва ли би тръгнал да го търси с колата, защото е само на три пресечки от хотела.

— Трябва да има бар. Това е Америка. Питай портиера — настоя Махмейни.

— Няма портиер. Това не ти е „Беладжо“. В стаите няма дори вода.

— В такъв случай попитай на рецепцията. Там не може да няма човек.

— Без кола не мога да мръдна никъде. А няма как да помоля другите за подобна услуга. Поне не сега. Би било проява на слабост.

— Намери начин! — извика Махмейни. — Разбери дали има бар и се опитай да стигнеш до него. Това е заповед!

Ричър слушаше сигнала за свободно. Силен и звучен благодарение на старомодната мембрана, широка поне пет сантиметра и монтирана в голяма пластмасова слушалка, тежка най-малко половин килограм. Представи си двата звънящи апарата в мотела, намиращ се на сто километра на север. Единият на рецепцията, другият на бара. А може би имаше и деривати — един в офиса, друг в стаята за почивка на Винсънт. Може би цялата сграда беше опасана с кабели. Но никой не отговаряше независимо от броя на апаратите. Изтече цяла вечност, преди в слушалката най-сетне да се появи гласът на Винсънт.

— „Аполо Ин“ — обяви жизнерадостно той. Сякаш беше администратор на чисто нов мотел и това беше първото — обаждане на клиент.

— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.

— Ричър? — учудено възкликна Винсънт. — Къде си?

— Далеч. Трябва ми телефонът на Елинор.

— Ще се връщаш ли?

— Какво би ми попречило да се върна?

— Нали щеше да ходиш във Вирджиния?

— Все още се надявам, че това ще стане.

— Нямам телефонния номер на Елинор.

— А има ли го в указателя?

— Има го, разбира се. Но ще вдигне Сет.

— Ясно. Докторът да е там?

— Не, няма го.

— Значи си зле откъм клиенти.

— За съжаление.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Задръж така.

Слушалката глухо изтропа, вероятно оставена върху плота. Настъпи продължителна пауза, после се вдигна друга слушалка — вероятно тази на рецепцията. Получи се нещо като ехо, придружено от тихо съскане. После Винсънт му продиктува телефона — кода на региона, плюс още седем числа. Ричър го повтори наум, благодари и прекъсна връзката. После започна да набира новия номер.

Дежурният администратор каза на човека на Махмейни, че бар действително има, но не в града, а на петнайсет километра в северна посока. Името му било „Килиите“. Приятно място, с умерени цени, отворено до късно. Да, в града има таксиметрова служба и той с удоволствие ще му повика кола.

След по-малко от пет минути иранецът седна на задната седалка на древен шевролет, който потегли по Макнали Стрийт и зави наляво в далечния й край.

Докторът вдигна много по-бързо от Винсънт.

— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан — каза Ричър.

— Ричър? — изненада се докторът. — Къде си?

— Все още извън града.

— Ще се връщаш ли?

— Да не би да ти липсвам?

— Не казах на Дънкан за кадилака.

— Браво. Сет прибра ли се у дома?

— Когато си тръгнах, той беше при баща си.

— Там ли ще остане?

— Хората казват, че често го прави.

— Ти добре ли си?

— Горе-долу. Футболистите ме спипаха зад волана на пикапа.

— И?

— Нищо особено. Повече си приказвахме.

Ричър си го представи изправен в коридора или в кухнята — треперещ, надничащ през прозорците и залостил вратите.

— Пиян ли си?

— Малко — отвърна докторът.

— Какво значи малко?

— Страхувам се, че това е нормалното ми състояние напоследък.

— Трябва ми телефонът на Елинор Дънкан.

— Тя няма телефон.

— Знам.

— Няма я в указателя.

— Но е твоя пациентка.

— Не мога.

— Колко нови неприятности можеш да си навлечеш?

— Не е само това. Тук става въпрос за конфиденциалност. Аз съм лекар. Давал съм клетва, както ми напомни преди време.

— Когато правиш омлет, трябва да счупиш няколко яйца.

— Те ще разберат, че аз съм ти го дал.

— Ако се стигне дотам, аз ще отрека.

Докторът помълча известно време, после въздъхна и продиктува номера.

— Благодаря — рече Ричър. — Пази се. Много поздрави на жена ти.

Прекъсна линията и набра номера. В слушалката отново прозвуча сигналът за свободно. Същото електронно мъркане, но този път от друго място. Някъде във вътрешността на преустроена ферма, сред дебели килими в пастелни тонове и маслени картини. Ако Сет се беше прибрал у дома, със сигурност щеше да вдигне слушалката. Такива бяха отношенията в семейството му. Но Ричър беше готов да се обзаложи, че не си е у дома. Фамилията Дънкан имаше двойни неприятности, а опитът му сочеше, че ще стоят всички заедно, докато неприятностите отминат. От това следваше, че Елинор бе сама в къщата и вероятно щеше да вдигне телефона. А може би щеше да го остави да звъни независимо от мнението на младия барман за човешката природа.