Лий Чайлд - Време за умиране

— Можем да издържим двудневна обсада. Имаме достатъчно храна и вода.

— Нещата може да се проточат повече от два дни. А може би завинаги. Дори да си права, няма гаранции, че Ричър ще открие някакви уличаващи доказателства. Вероятно изобщо няма такива. Ако имаше, ФБР отдавна щеше да ги намери.

— Но все пак трябва да се надяваме, нали?

Ричър си поръча ребърца, салата от зеле и чаша кафе. Заведението беше полутъмно и мръсно. Стените бяха облепени със стари плакати и реклами. Вероятно фалшиви, поръчани накуп от някой доставчик на полуфабрикати, изрисувани в някоя тайванска фабрика, а после надраскани и изпомачкани от работниците в съседния цех. Но ребърцата се оказаха добри. С малки кости и крехко месо. Зелевата салата беше току-що нарязана, а кафето беше горещо. За капак на всичко и сметката се оказа тънка. Колкото бакшиша във всяка кръчма източно от Мисисипи или южно от Сакраменто.

Ричър плати и тръгна обратно към хотела. На паркинга завари двама души, които вадеха саковете си от багажника на червен форд. Още гости на хотела. Фордът беше нов, без отличителни белези. Вероятно кола под наем. Мъжете бяха едри и мургави. Приличаха на араби. Сирийци или ливанци. Ричър познаваше тази част от света. Мина покрай тях и любезно кимна. Двамата продължително го изгледаха. Минута по-късно той беше в стаята си и разгръщаше поредните страници. Сухи и чупливи от времето.

Същата вечер фамилията Дънкан вечеряше с агнешко в кухнята на Джонас, който се смяташе за страхотен готвач. На практика действително го биваше. Печеното му обикновено беше добро. Гарнитурата беше картофи и зеленчуци, изобилно полята със сос. Четиримата ядоха и пиха, седнали двама срещу двама на кухненската маса. После заедно почистиха чиниите. Пръв се обади Джаспър, който се обърна към брат си Джейкъб.

— Все още разполагаме с шест момчета, които са здрави и прави — подхвърли той. — Трябва да решим как да ги разпределим през нощта.

— Ричър няма да се върне тази нощ — поклати глава Джейкъб.

— Имаме ли някакви гаранции?

— Гаранции нямаме за нищо, освен че слънцето ще изгрее на изток и ще залезе на запад.

— Следователно не е излишно да проявим някаква предпазливост.

— Добре — съгласи се Джейкъб. — Ще сложим един да наблюдава пътя от юг, а на другите ще кажем да почиват.

Джаспър вдигна телефона и предаде инструкциите. Когато остави слушалката, в стаята се възцари пълна тишина. После Сет Дънкан погледна баща си и попита:

— Ще ме закараш ли у дома?

— Не бързай, синко — поклати глава баща му. — Имаме още неща за обсъждане. Утре по това време пратката вероятно ще пристигне. А това означава, че трябва да бъдем подготвени.

Касано и Манчини се върнаха от вечеря и се насочиха право към стаите си. Касано се свърза с рецепцията и попита дали някакви мъже са се регистрирали наскоро. Отговорът беше положителен — две двойки мъже, пристигнали една след друга с различен транспорт. Касано поиска да го свържат със стаите им. Първо разговаря с хората на Махмейни, а после и с хората на Сафир. Помоли ги незабавно да дойдат при него. Надяваше се да постигне някакво предимство, като им отнеме времето за обмисляне и ги събере на собствен терен, въпреки че никак не му се щеше някой от тях да си помисли дори за миг, че е свикнал да се свира в подобни дупки.

Първи се появиха иранците. Хората на Махмейни. Говореше само единият от тях. Касано го прие като нещо нормално, тъй като и той говореше от името на Роси, а Манчини само му помагаше. Не се представиха с имената си, което също беше нормално. Такъв им беше бизнесът. Физически иранците не представляваха нищо особено — дребни, свити, зле облечени. С подозрително поведение. Странни хора. Касано отвори вратичката на минибара и ги покани да си вземат каквото пожелаят. И двамата отказаха.

Пет минути по-късно пристигнаха и ливанците. Хората на Сафир. Със сигурност араби, но застрашително едри. Веднага им личеше, че не се спират пред нищо. Отново не се представиха с имена, отново говореше само единият от тях. Касано ги покани да седнат на леглото, но те не помръднаха, предпочитайки да се облегнат на стената. Опитват се да ни сплашат, каза си Касано. И почти успяват. Това беше тяхната психологическа игра. В стаята се възцари дълбока тишина. Касано оглежда гостите си в продължение на цяла минута. Четирима непознати мъже, които съвсем скоро ще се опитат да го убият.

— Работата е сравнително проста — подхвърли най-сетне той. — На сто километра северно от тук има около четирийсет ферми. Някакъв тип се навърта наоколо и прави бели. Честно казано, не е кой знае какво, но нашият общ доставчик го приема лично. Бизнесът е на трупчета, докато не го отстраним.