Лий Чайлд - Време за умиране

— Ричър си замина — рече докторът.

— Замина?

— Тръгна си днес следобед.

— С какво?

— С кола.

— Невъзможно — поклати глава Джейкъб. — Блокирали сме пътя във всички посоки.

— Много късно.

— Ти видя ли да го тръгва?

— Беше в мотела. Мисля, че той е сменил номерата, защото възнамеряваше да използва вашия пикап. Но после се появи някаква кола и той предпочете да пътува с нея.

— Каква кола?

— Не е от нашите. Човекът просто минаваше оттук.

— Каква марка беше колата?

— Не ме бива с колите. Май беше бяла.

— Ричър каза ли къде отива?

Докторът вдигна чашата и отпи голяма глътка.

— Каза, че заминава за Вирджиния.

— Защо?

— Не знам — отвърна докторът и отново напълни чашата си. — Но през цялото време, докато беше тук, говореше само за Вирджиния. През цялото време пътувал натам.

— Какво има във Вирджиния?

— Не каза. Вероятно жена. Поне такова беше моето впечатление.

— Базирано на какво?

— На нищо. Просто имах подобно чувство.

— Нервен си — отбеляза Джейкъб Дънкан.

— Разбира се, че съм нервен — кимна докторът.

— Защо? Пиеш си питието със съседите и нищо повече.

Докторът замълча.

— Мислиш, че ще се върне, нали? — подхвърли след кратка пауза Джейкъб.

— Не.

— А ще се върне ли?

Докторът не отговори.

— Кажи де!

— Бил е военен полицай — рече докторът. — Знае си работата.

— Каква работа?

— Каза, че ще се отбие в общинската полиция. Утре сутрин, доколкото разбрах. Искал да надникне в едно досие отпреди двайсет и пет години. Ако всичко в него е наред, продължава за Вирджиния. Ако не е, ще се върне тук.

— Защо?

— За да ви спипа, ето защо.

В Канада белият микробус зави надясно малко преди да навлезе в градчето Медсин Хет. Безлюдният път водеше към езерото Пакоуки. Тук нощта вече беше настъпила и никъде не се виждаше светлина. Луната и звездите бяха скрити зад плътни облаци. Пътят беше лош, осеян с дупки. Вълнист, с много завои. И направо опасен. Защото една счупена полуоска или носач би означавала край на всичко. Шофьорът зави по затревената полоса вляво и насочи машината към едно място за пикник, намиращо се на около двеста метра от пътя. Беше идвал тук и преди. През зимата никой не го използваше. Тогава тук се навъртаха мечки, койоти и червени лисици. Два пъти беше виждал дори лосове, но не беше сигурен дали не са били просто сенки. Веднъж зърна и вълк, но и за него не беше много сигурен. Може би е бил просто койот. Но никога не беше виждал хора. Не и през зимата.

Спря под един огромен бор, изключи двигателя и се приготви за сън.

Роберто Касано и Анджело Манчини паркираха наетата импала зад хотела редом с някакъв черен кадилак. Слязоха, протегнаха се и погледнаха часовниците си. Надяваха се да имат време за една бърза вечеря преди появата на подкрепленията. Закусвалнята или заведението с ребърцата? И двамата не обичаха ребърца. За разлика от местните селяндури те бяха хора с изтънчен вкус. Но в момента бяха гладни и трябваше да хапнат някъде.

След известно колебание се спряха на закусвалнята. Обърнаха гръб на фоайето и тръгнаха към главната улица.

Братята Дънкан изчакаха доктора да пресуши третата чаша „Уайлд Търки“, а после го изпратиха да си върви. Изблъскаха го през вратата и му заповядаха да тръгне пеша към дома си. Изчакаха фигурата му да се стопи по алеята, а после се върнаха в кухнята. Джейкъб прибра бутилката в шкафа и сложи чашата в мивката. После върна стола в ъгъла.

— Е, какво мислиш? — подхвърли брат му Джаспър.

— За какво? — попита Джейкъб.

— Трябва ли да се обадим в общината и да ги предупредим да не му показват архивите?

— Не виждам как може да стане.

— Можем да опитаме.

— Ще привлечем вниманието върху себе си.

— А защо не се обадим на Елдридж Тайлър? — обади се Джонас. — Като допълнително подкрепление?

— Ще му бъдем задължени.

— Ако Ричър реши да се върне, това би било една разумна инвестиция.

— Няма да се върне — рече Джейкъб. — Аз също си помислих за Елдридж.

— Но?

— Всичко зависи от онова, което той ще открие в архивите.

Ричър откри клетвена декларация от бащата на момиченцето. Дълга и подробна. Ченгетата бяха проявили съобразителност. Когато изчезват малки момиченца, бащите автоматично се превръщат в заподозрени. Бащата на Маргарет се казваше Артър Коу, по-известен като Арти. Когато изчезнала дъщеря му, той бил на трийсет и седем години. Доста стар за баща на осемгодишно дете, поне по стандартите на 80-те години. Местен, ветеран от Виетнам. Отказал оферта да обяви фермерството като единствен начин да си вади хляба, отправена му от местната служба за устройване на ветераните от войната. Поддържал становището, че просто се е прибрал у дома, след като изпълнил дълга си към родината. Смел мъж. Патриот. Когато Маргарет се качила на велосипеда и изчезнала, той поправял някакви машини в постройката в двора. Поправял ги и четири часа по-късно, когато жена му дошла да каже, че детето още не се е прибрало. Веднага зарязал всичко и тръгнал да го търси. Декларацията му беше изпълнена с чувствата, които Дороти беше споделила на закуска: надежда срещу друга надежда, убеждението, че детето се е заиграло някъде. Може би бере цветя, изгубило представа за времето. Може би всеки момент ще се върне и всичко ще бъде забравено. Дори двайсет и пет години по-късно напечатаните върху хартията думи продължаваха да излъчват шок, болка и страдание.