Лий Чайлд - Време за умиране

Артър Коу е невинен, беше заключението на Ричър.

Прехвърли се на следващата папка, озаглавена „Биография на Маргарет Коу“. Тя съдържаше обикновен и доста тънък кафяв плик, в който се побираше кратката биография на едно осемгодишно дете. Самозалепващото капаче едва ли е било навлажнявано с език, но въпреки това беше плътно затворено. Вероятно от влажния въздух в хранилището. Ричър го отлепи. Вътре имаше няколко листа и една фотография в пожълтяла пластмасова обложка. Той я извади и трепна от изненада.

Маргарет Коу имаше азиатски черти.

Виетнамски, а може би тайландски. Или пък китайски, японски или корейски. Дороти беше бяла, по всяка вероятност и Артър е бил такъв — подобно на всеки фермер, роден в Небраска. Следователно Маргарет е била осиновена. Сладко момиченце. На гърба на снимката имаше дата, под която с женски почерк беше написано: Вече почти на осем! Красива както винаги! Самата фотография беше цветна, вероятно направена от аматьор, но въпреки това много хубава. Много по-добра от моментална снимка. Беше направена с добър фотоапарат. И затова я бяха предали на полицията. Момиченце с азиатски черти, усмихнато, заело подходяща поза. Дребничко, крехко и слабичко, с доверчиви и щастливи очи. Облечено в бяла блузка и плисирана поличка.

Хубаво дете.

В съзнанието на Ричър отново прозвуча мрачният глас, който вече познаваше. Чувам писъците на призрака, човече. Чувам стенанията и риданията му. Ей тук, в мрака.

Реши, че е време да направи кратка почивка.

На сто километра на север Дороти Коу отвори фризера и извади един свински котлет. Той беше част от прасето на приятел, заклано на километър-два от дома й. Част от нещо като кооператив, създаден за взаимопомощ в трудни времена. Дороти оряза тлъстините, после поръси месото с черен пипер, горчица и няколко зрънца кафява захар. Прехвърли го в тавичка, която сложи във фурната, а после подреди приборите на масата. Нож, вилица, чиния. До тях кацна чаша с вода от чешмата, поставена върху прегъната на две книжна салфетка. С това подготовката за вечерята приключи. Вечеря за сам човек.

Ричър беше гладен, защото пропусна обяда. Позвъни на рецепцията и помоли да го свържат с рум сървиса. Човекът, който му даде стаята, се извини, че в хотела не предлагат такава услуга, а после спомена за ресторантите, които Ричър вече познаваше от рекламите. Каза, че и двата разполагат с отлична кухня. Може би беше извънщатен служител на Търговската камара.

Ричър облече шубата и тръгна към фоайето. На рецепцията се регистрираха двама нови гости, и двамата мъже. Имаха вид на хора от Близкия изток. Може би бяха иранци. Дребни, с измачкани дрехи, неособено чисти. Ричър срещна погледа на единия от тях, любезно му кимна и се насочи към изхода. Навън беше тъмно и студено. Реши да отиде в закусвалнята за закуска, а да вечеря в другия ресторант — онзи със специалитета печени ребърца. Зави надясно и забърза по задната уличка.

Докторът крачеше бързо, за да се стопли. За по-малко от час се прибра у дома. Съпругата му го чакаше. Беше разтревожена. Трябваше да й предложи обяснение. Отвори уста и не млъкна, докато не й разказа цялата история.

— Значи става въпрос за хазарт, а? — подхвърли тя. — Това ли искаш да ми кажеш? Нещо като конно надбягване. Дали Ричър ще се върне, преди Сет да се прибере у дома и да научи, че си бил там и спокойно си гледал как му крадат колата?

— Дали Ричър изобщо ще се върне? — погледна я докторът.

— Според мен, да.

— А защо?

— Защото онова дете е било отвлечено от братята Дънкан. Кой друг би могъл да го направи?

— Не знам. По онова време съм бил невръстно хлапе в Айдахо. Ти също.

— Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти. Но бих искал да ми кажеш защо?

Тя замълча.

— Сет може и да не се прибере — добави докторът. — Може би ще преспи у баща си.

— Възможно е. Хората казват, че често го прави. Но ние трябва да предвидим всички варианти. — Жената стана и започна да обикаля къщата, като проверяваше ключалките на вратите и резетата на прозорците. — Трябва да барикадираме вратите с мебели — рече тя.

— Тогава ще влязат през прозорците.

— Стъклата са специални, издържат на торнадо. Много са дебели.

— Онези здравеняци тежат по сто и петдесет килограма. Видя какво направиха с колата ми.

— Трябва да направим нещо.

— Ще ни изгорят живи. Или просто ще почукат на вратата и ще извикат да отворим. Какво ще направим тогава? Нима можем да не се подчиним?