Лий Чайлд - Време за умиране

— Може би от гледна точка на собствената ви чиста съвест?

— Нещо такова.

— Бийте го колкото искате — обяви тя. — Бийте го ден и нощ. Направете го на пихтия, строшете му костите. Лично аз нямам нищо против.

— А защо търпите всичко това? Защо не си тръгнете?

— Не знам — въздъхна тя. — Много книги са написани на тази тема. Изчела съм повечето от тях. Но къде да отида?

— Където и да е.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Просто ми повярвайте, става ли?

— Какво се случи?

— Преди четири дни се появиха двама мъже. Говореха с акцента на Източното крайбрежие. Приличаха на италианци. Носеха скъпи костюми и кашмирени палта. Сет ги покани в кабинета си. Не чух за какво разговарят, но усетих, че сме в беда. В къщата се появи някаква животинска миризма. Излязоха от кабинета двайсет минути по-късно. Сет гледаше кротко. Единият от мъжете обясни, че имали заповед да пребият Сет, но той ги убедил, че ще е по-добре да си го изкарат на мен. Отначало реших, че ще бъда изнасилена пред очите на съпруга си. Такава беше атмосферата. Онази животинска воня, за която споменах. Но стана нещо друго. Сет ме сграбчи и ме изправи пред онзи мъж. Той ме удари, после отстъпи място на колегата си. Удариха ме само по веднъж. В носа и в устата. Вчера вечерта се появиха отново и повториха операцията. После Сет излезе да хапне с приятели. Това беше всичко.

— Много съжалявам — промълви Ричър.

— Аз също.

— Но Сет не ви каза кои са тези хора, така ли? Нито пък какво искат?

— Не. Сет не ми казва нищо.

— Някакви предположения?

— Те са инвеститори — отвърна Елинор. — Или по-скоро представители на някакви инвеститори. Нищо друго не може да ми хрумне.

— „Дънкан Транспортейшън“ има инвеститори? — вдигна вежди Ричър.

— Предполагам. Не вярвам, че този бизнес е особено печеливш. В момента бензинът е доста скъп, нали? Или по-скоро дизелът, с който се движат камионите им. Зима е, постъпленията им са малки. Няма какво да се извозва. Всъщност какво знам аз? Те непрекъснато се оплакват. От новините разбирам, че времената са тежки, най-вече за обикновените банки и за дребния бизнес. Което означава, че те трябва да потърсят заем от други, по-неконвенционални източници.

— Много по-неконвенционални — кимна Ричър. — Но ако става въпрос за някакви финансови затруднения на „Дънкан Транспортейшън“, защо тези типове търсят мен?

— Наистина ли търсят вас?

— Да, него търсят — намеси се докторът. — Тази сутрин се появиха у дома. Удариха ме четири пъти и заплашиха да се разправят и с жена ми. Единственият им въпрос беше къде е Ричър. Предполагам, че са го задали и в мотела на мистър Винсънт. И на Дороти — жената, която работи там като камериерка.

— Това е ужасно! — прошепна Елинор. — Тя добре ли е?

— Жива е.

— А вашата съпруга?

— Малко е шокирана.

— Не мога да ви дам обяснение — въздъхна тя. — Не знам нищо за бизнеса на Сет.

— А знаете ли нещо за самия него? — попита Ричър.

— Какво например?

— Ами кой е, откъде идва…

— Искате ли нещо за пиене? — смени темата Елинор.

— Не, благодаря — отказа Ричър. — Разкажете ми за Сет. Откъде се е появил?

— Все същият въпрос. Осиновен е, като много други хора.

— Откъде?

— Той няма представа. Подозирам, че и баща му не е много наясно. От някаква фондация за осиновяване. Напълно анонимно.

— Никакви слухове, така ли?

— Никакви.

— А Сет не си ли спомня нещо? Хората казват, че когато се е появил, той вече е бил достатъчно голям, за да ходи на детска градина. Би трябвало да има някакви спомени.

— Той никога не говори на тази тема.

— А какво знаете за изчезналото момиченце?

— Още един изтъркан въпрос. Господ знае, че не съм сляпа нито за грешките на Сет, нито за тези на семейството му. Но по случая е проведено задълбочено федерално разследване, което ги оневинява. Това не е ли достатъчно?

— По онова време вие не сте били тук, нали?

— Не. Израснах в Илиной, съвсем близо до Чикаго. Когато се запознах със Сет, той беше вече на двайсет и две. Тогава се опитвах да стана журналистка, но си намерих работа в един вестник чак тук, в Линкълн. Поръчаха ми материал за цените на царевицата, разбира се. Във въпросния вестник това беше единствената тема заедно със спортните новини. Сет току-що беше станал директор на „Дънкан Транспортейшън“ и аз го помолих за интервю. После изпихме по един коктейл. Отначало бях много хлътнала по него. А после — не толкова.

— Ще се оправите ли?

— А вие? С онези здравеняци, които ви търсят под дърво и камък?