Лий Чайлд - Време за умиране

— През цялото време очаквах, че ще намерят велосипеда — добави съпругата на доктора. — Може би захвърлен в избуялата трева край пътя. Така става по телевизията. С важни улики около него. Стъпки или нещо, което похитителят е изпуснал. Къс хартия или нещо друго. Но не стана така. Не откриха абсолютно никакви улики.

— Какво в крайна сметка беше твоето заключение? — попита Ричър. — Имам предвид за фамилията Дънкан. Виновни или невинни?

— Невинни — отвърна жената. — Все пак фактите са си факти, нали?

— Но въпреки това остана на страната на Дороти?

— Отчасти поради чувствата, които изпитвах. Те нямат нищо общо с фактите. Отчасти и заради последствията. Случило й се беше нещо ужасно. Членовете на фамилията Дънкан се държаха адски самодоволно, а хората започнаха да осъзнават зависимостта си от тях. Очакваха Дороти да им се извини — нещо, което тя не направи, а после да си затвори устата и да се държи така, сякаш нищо не е станало. Не можеше дори да оплаче детето си, защото и това щеше да се изтълкува като скрито обвинение към фамилията. Всички се чувстваха неудобно. Сякаш Дороти беше длъжна да направи тази жертва. Като в една от приказките за чудовището, на което дали дете, за да остави на мира селото…

Разговорът приключи. Ричър събра трите празни чаши и ги понесе към кухнята. Отчасти за да бъде любезен, отчасти за да огледа панорамата от друг прозорец. Всичко беше нормално. Никой не се приближаваше към къщата. Нищо не се случваше. Докторът се присъедини към него минута по-късно.

— И така, какво ще правиш сега? — попита той.

— Заминавам за Вирджиния.

— Ясно.

— С две спирки по пътя.

— Къде?

— Ще се отбия в районното полицейско управление на сто километра от тук. Искам да хвърля едно око на архивите им.

— Дали все още ги пазят?

— Трябва да ги пазят. Следствието е било голямо, с участието на различни правоохранителни органи, които са действали по най-добрия начин. Папката трябва да е доста дебела. Не могат да я изхвърлят, защото, технически погледнато, случаят не е приключил. Значи трябва да пазят материалите, независимо колко са обемисти.

— И ще ти позволят да ги прегледаш? Просто ей така?

— Аз също съм бил ченге. Цели тринайсет години. Обикновено успявам да се разбера с хората, които съхраняват архивите.

— А защо искаш да ги прегледаш?

— За да потърся пропуски. Ако всичко е наред, просто продължавам по пътя си. Ако не е, най-вероятно ще се върна.

— За какво?

— За да запълня дупките.

— Как ще се придвижиш до там?

— С кола.

— Появата с краден пикап едва ли ще ти помогне.

— Сложих му табелите от твоята кола. Те няма как да го знаят.

— Моите табели?

— Не се безпокой. Ще ги върна на мястото им. Ако архивите са наред, ще зарежа пикапа близо до управлението, с истинските му номера. Рано или късно някой ще се сети кои са собствениците и ще докладва на фамилията. Така Дънкан ще разберат, че съм изчезнал завинаги, и ще ви оставят на мира.

— Дано — въздъхна докторът. — А втората ти спирка?

— Втората са ченгетата. Първата е доста по-наблизо.

— Къде?

— Ние с теб ще се отбием при съпругата на Сет Дънкан. Посещение в дома на болния. Нали трябва да провериш състоянието на пациентката си?

Докторът категорично отхвърли идеята да отиде в къщата на Сет Дънкан. Той направи няколко крачки напред-назад, опипа нараненото си лице, навлажни устните си и плъзна език по разклатените си зъби.

— Може би Сет Дънкан си е у дома — рече той.

— Разчитам на това — кимна Ричър. — Ще можем да проверим и неговото възстановяване. Ако върви добре, ще го фрасна още веднъж.

— Положително ще бъде в компанията на футболистите си — предупреди го докторът.

— Няма. Те обикалят да ме търсят. Поне онези, които все още са на крака.

— Ох, не знам.

— Ти си лекар. Давал си клетва. Длъжен си.

— Опасно е.

— Опасно е и да станеш от леглото.

— Знаеш ли, че си луд?

— Не — поклати глава Ричър. — Предпочитам да мисля за себе си като за добросъвестен човек.

Качиха се в пикапа, отправиха се към двупосочния път и завиха надясно. На около три километра южно от мотела излязоха на шосето. Къщите на клана Дънкан бяха на още два-три километра, но на север. Две минути по-късно докторът втренчено ги оглеждаше. Ричър също им хвърли един поглед. Вражеска територия. Три бели къщи с три автомобила пред тях. Никакво оживление. Брет номер две сигурно бе предал посланието му. Вероятно прието и отхвърлено като обикновено перчене, въпреки че опожареният джип би трябвало да им говори нещо. Фамилията губеше битката, бавно, но стабилно. Би трябвало да го знаят.