Лий Чайлд - Време за умиране

— Аз заминавам — отвърна Ричър. — На юг, после на изток. Към Вирджиния. Искате ли дойдете с мен? Можете да стигнете междущатската магистрала и да не се върнете никога повече.

— Не — отвърна Елинор Дънкан.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— В такъв случай не мога да ви помогна.

— Вече го направихте. Много повече, отколкото съм очаквала. Счупихте му носа и ме направихте адски щастлива.

— Трябва да дойдете с мен — въздъхна Ричър. — Трябва да се махнете от това проклето място. Лудост е да останете тук. И да се чувствате гадно.

— Аз ще го надживея — отвърна жената. — Това е мисията на живота ми: да ги надживея всичките.

Ричър не каза нищо повече. Огледа кухнята, сякаш искаше да провери какво ще й остане, след като ги надживее. Вътре беше пълно със скъпи уреди. Повечето италиански, но имаше и немски, и американски. Автомобилен ключ в стъклена купа на масата.

— Това ли е ключът за кадилака на Сет? — попита той.

— Да — кимна Елинор.

— Редовно ли си зарежда колата?

— Обикновено да. Защо?

— Мисля да я открадна — кротко поясни Ричър.

— Имам поне един час път и ми се иска да използвам нещо по-комфортно от пикап — добави Ричър. — А и на доктора ще му трябва кола. За работата.

— Няма да стигнете далече с крадена кола — поклати глава Елинор Дънкан. — Ще се наложи да минете точно покрай ченгетата.

— Ако Сет не се обади, те няма да знаят, че е крадена.

— Но той ще го направи.

— Кажете му да не го прави. В противен случай ще се върна и ще му счупя ръцете. Кажете му да си мълчи до утре. Ще я оставя някъде по пътя да си я прибере.

— Няма да ме послуша.

— Ще ви послуша и още как.

— Той не слуша никого.

— Но това не се отнася до двамата непознати.

— Защото се страхува от тях.

— И от мен се страхува. От всички се страхува, повярвайте ми.

В стаята настъпи тишина. Ричър извади ключа на кадилака от купата, подаде на доктора ключа от пикапа и се насочи към вратата.

Сет Дънкан седеше на кухненската маса срещу баща си, притиснат от двете страни от чичовците си Джонас и Джаспър. Четиримата бяха мрачни и сдържани, защото не бяха сами. Роберто Касано се беше облегнал на мивката, а колегата му Анджело Манчини подпираше вратата. Касано приглаждаше с длани ризата и предната част на панталоните си, въпреки че изглеждаха безупречно изгладени. Манчини беше пъхнал пръсти под колана си, сякаш уморен от шофирането. Но целта им беше да покажат кобурите с пистолетите, които висяха под мишниците им. Колт, модел „Дабъл Игъл“. Полуавтоматици, изработени от неръждаема стомана. Абсолютно еднакви. Мъжете от фамилията Дънкан вече бяха успели да ги разгледат. По тази причина седяха и мълчаха.

— Обяснете ми още веднъж — въздъхна Касано. — Убедете ме. Как непознатият пречи на доставката?

— Аз казвам ли на шефа ти как да си управлява бизнеса? — мрачно попита Джейкъб Дънкан.

— Предполагам, че не.

— Точно така. Защото бизнесът си е негов. Сигурно има хиляди подробности, от които нищо не разбирам. Затова предпочитам да не му се меся.

— Мистър Роси също не се меси във вашия бизнес. Освен ако остане неудовлетворен.

— В такъв случай му пожелавам да си потърси друг източник.

— Със сигурност ще го направи. Но в момента имате договор.

— Ще го изпълним.

— Кога?

— Веднага след като непознатият се разкара.

Касано с досада поклати глава.

— Трябва да смените тактиката, момчета — обади се Манчини. — Ние приемаме, че непознатият е бил някъде из околността, но вече го няма. Използва пикапа на двамата глупаци, които сте му изпратили снощи. Скрил го е някъде. Него трябва да търсите. Налага се отново да проверите пътищата наоколо.

Кадилакът на Сет Дънкан беше достатъчно нов, за да разполага с всички екстри, но и достатъчно стар, за да напомня за едни по-спокойни времена. Изобщо не можеше да се сравнява с последните модели на беемве и мерцедес, предпочитани от юпитата с пари. Но можеше да се конкурира по удобства със самолетите и влаковете за пътуване на дълги разстояния, подобно на всичките си събратя независимо от годината на производство. Ричър много го хареса. Един наистина добър автомобил. Дълъг, широк, тежък почти два тона. С безупречен и почти безшумен двигател и просторно купе, в което имаше всички удобства за пътниците.

Черен на цвят, с черен кожен салон и затъмнени стъкла. Отлична аудиосистема и три четвърти пълен резервоар.

Ричър седна зад волана, измести седалката максимално назад и изкара колата от гаража. Направи маневра зад къщата и излезе на двупосочния път. Кадилакът се движеше меко и безшумно. Пейзажът беше непроменен. Прав като стрела път с равна земя от двете страни и облаци отгоре. Липсваше каквото и да било движение. След петнайсет километра се появи изоставена къща, пред която личаха останките от землист паркинг, обрасъл с гъсти шубраци. Прозорците и вратите на къщата бяха заковани с дъски. От там до хоризонта нямаше абсолютно нищо.