Лий Чайлд - Време за умиране

— Кого да изпратя? Къде?

— Твоите хора, в Небраска. Няма смисъл да висят в офиса ми. Твоите интереси са и мои интереси, а аз правя всичко възможно. Затова си мисля, че твоите момчета могат да помогнат на моите и да решим проблема.

Докторът успя да се добере до фермата на Дороти, без да го забележат, и спря в задния двор непосредствено зад пикапа на стопанката. Откри я в кухнята, заета да мие чинии, вероятно от закуската си с Ричър. Което си беше огромен риск.

— Как я караш? — попита той.

— Добре съм — отвърна тя. — Ти ми изглеждаш по-зле.

— Ще се оправя.

— Този пикап не е ли на фамилията?

— Техен е.

— Глупаво е.

— Също като приготвянето на закуска за пришълеца.

— Беше гладен.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.

— Ще ми се да знам как ще свърши всичко това.

— Вероятно зле. Той е сам срещу всички. Освен това няма гаранции, че ще продължи да се навърта наоколо.

— Знаеш ли къде е в момента?

— Горе-долу.

— Не ми казвай.

— Няма.

— Иди да погледнеш мистър Винсънт — рече тя. — Той доста пострада.

— Натам съм тръгнал — кимна докторът.

Сафир прекъсна връзката с Роси и остави слушалката. След десетминутен размисъл отново я вдигна и набра номера на клиента си Махмейни, който се намираше на осем пресечки от офиса му.

— Някога да си виждал по-добра стока? — попита със затаен дъх той.

— Казвай направо! — извика раздразнено Махмейни.

— Има пропукване по веригата.

— Веригите не се пропукват, а имат слаби звена. Признаваш ли, че ти си слабото звено?

— Изразих се образно и това е всичко. Затруднения по пътя. Някакво препятствие. Откачена работа, истински Параграф двайсет и две.

— И?

— Целта е обща за всички ни. Всички искаме доставката, но няма да я получим, преди да отстраним препятствието на пътя. Такива са фактите за съжаление. Никой не може да направи нищо. Всички сме жертви. Затова те моля да забравим противоречията и да се обединим в името на общата цел. За ден-два, не повече.

— Как?

— Искам да разкараш хората си от офиса ми и да ги изпратиш в Небраска. Аз ще изпратя моите. Ще разрешим проблема само ако работим заедно.

Махмейни замълча. На практика и той беше звено по веригата също като Сафир и Роси, когото познаваше много добре. Също като фамилията Дънкан, която също познаваше. Също като Ванкувър. Познаваше и региона, защото го беше проверил лично. Всички бяха брънки по веригата с тази разлика, че той беше предпоследната и беше подложен на най-голям натиск. Над него бяха единствено саудитците — изключително богати и зли хора. Много лоша комбинация.

— Искам десет процента отстъпка — рече той.

— Имаш я — отвърна Сафир.

— Обади ми се, когато си готов с детайлите.

Докторът паркира зад фоайето на мотела, между закръглените стени и мястото за отпадъците и цистерните с пропан-бутан. Залепи пикапа до задницата на стария понтиак на Винсънт. Не беше най-доброто място. Пикапът лесно можеше да бъде забелязан от север и юг. Но той не разполагаше с друга възможност. Излезе на студа и се зае да оглежда пътя. Нищо. Никакво движение.

Винсънт беше във фоайето и се бе отпуснал в един от червените плюшени фотьойли. Не правеше абсолютно нищо. Окото му беше насинено, долната му устна беше разцепена, а на бузата му се виждаше оток с големината на кокоше яйце. Фактически пораженията му бяха същите като тези на доктора. Бяха като близнаци.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита докторът.

— Имам страшно главоболие — промълви Винсънт.

— Искаш ли болкоуспокоителни?

— Никакви болкоуспокоителни няма да помогнат. Искам този кошмар да свърши и нищо друго. Искам този човек да довърши онова, което започна.

— Той вече пътува за Вирджиния.

— Много добре.

— Каза, че пътьом ще се отбие при общинските ченгета. И ще се върне обратно, ако открие нещо нередно в разследването отпреди двайсет и пет години.

— Това е стара история. Сигурно отдавна са изхвърлили папките.

— Той каза, че не са.

— Значи няма да му ги покажат.

— Той каза, че ще му ги покажат.

— Но какво ще открие в тях? Какво може да е пропуснало следствието преди толкова време? Според мен думите му означават, че никога няма да се върне. Просто смекчава удара. Трябва му някакво извинение, че се измъква. На практика просто ни зарязва.

В странното кръгло помещение се възцари тишина.

— Имаш ли нужда от нещо? — повтори докторът.

— А ти? — вдигна глава да го погледне Винсънт. — Може би едно питие?