Лий Чайлд - Време за умиране

— Познавах един човек, който също служеше във Втори бронетанков. Казва се Макнали. Оказа се, че лелята на един от приятелите му живее във вашия регион. Занимава се с фермерство. Преди двайсет и пет години изчезнала дъщеря й. Осемгодишно момиченце. Жената така й не успяла да се примири. Следствието било поето от вашето управление, плюс агенти на ФБР като черешката на тортата. Според приятеля на Макнали именно ФБР оплескало нещата. А той ме нае да погледна архивите.

— Преди двайсет и пет години? — вдигна вежди Хоуг. — Тогава не съм бил тук.

— Точно така — кимна Ричър. — По онова време ние с теб сме били зелени новаци.

— Детето не е намерено, така ли? Това означава, че случаят не е приключен. Стар, но все още открит. Следователно има материали по него и все някой ще си спомни за тях.

— Точно на това се надява Макнали.

— Иска да прецака ФБР, а не на нас, така ли?

— Всички документи сочат, че вие сте си свършили работата.

— А в какво са сбъркали федералните?

— Не са открили детето.

— Каква е ползата от всичко това?

— Ти ми кажи — въздъхна Ричър. — Знаеш как става. Някои неща просто не ни дават мира, докато не ги разнищим.

— Добре, ще поразпитам в управлението — кимна Хоуг. — Най-късно утре сутрин ще имам резултат.

— А не може ли да го направим още тази вечер? Ако свършим работа до полунощ, това ще му спести хонорар за един ден. Той няма много пари, нали знаеш?

— Отказваш се от пари?

— Няма как. И двамата сме ветерани. Не искам да го товаря. А и имам достатъчно друга работа. Вече трябваше да съм във Вирджиния.

Хоуг погледна часовника си. Четири и двайсет.

— Архивите се съхраняват в мазето на общината. Но те работят до пет.

— Няма ли начин да измъкнем онова, което ми трябва?

— Искаш твърде много.

— Не ми трябват съдебните заключения. Нито физическите доказателства, ако има такива. Искам само работните доклади.

— Това може да ми докара някое наказание.

— Прочитам ги и толкова. Нищо повече. За една нощ. Едва ли някой ще разбере.

— Сигурно става въпрос за много документи, може би няколко кашона.

— Ще помогна за пренасянето.

— Макнали е служил във Втори бронетанков, така ли? Заедно с Тони?

— Точно така. Но не в Трета, а във Втора дивизия.

— Къде си отседнал?

— В „Кортярд Мариот“, къде другаде?

Настъпи продължително мълчание. По-младият полицай не сваляше поглед от колегата си. Ричър наблюдаваше динамиката в поведението на Хоуг. Нормалната предпазливост бавно отстъпваше място на ученическата носталгия по отдавна отминалите „мъжки времена“.

— Познавам един човек, който ще свърши работа — вдигна глава той. — Но ти не бива да се мяркаш там. Прибери се в хотела и чакай. Ще ти се обадим.

И тъй, Ричър отново се насочи към „Кортярд Мариот“ и паркира кадилака зад сградата, където беше скрит от любопитни очи. За всеки случай, ако Сет Дънкан не може да бъде спрян и съобщи за изчезналата кола. После влезе във фоайето и изчака администраторът да приключи разговора си по телефона. По всичко личеше, че някой си резервираше стая. Когато той остави слушалката, Ричър му плати една нощувка в стая на първия етаж. Стаята беше в дъното на голямата буква Н, тиха, чиста и добре обзаведена. Кафяво-зелени завеси и излъскан месинг на фона на бледа ламперия. Четирийсет минути по-късно се появиха Хоуг и партньорът му, натоварили единайсет кашона с документи в микробус К-9, който бяха взели назаем. След още пет минути кашоните бяха прехвърлени в стаята на Ричър.

Пет минути по-късно докторът напусна фоайето на мотела, намиращ се на сто километра в северна посока. Беше поговорил с Винсънт, колкото да го поразсее. Беше гаврътнал три големи чаши „Джим Бийм“ за малко повече от час. Навън беше тъмно, по небето се стелеха тежки облаци. Видимостта беше намаляла значително и той вече не можеше да огледа околността, както би го направил на дневна светлина. Качи се в пикапа и го изкара на заден ход от скривалището. Нави волана, прекоси паркинга и зави надясно по двупосочния път.

Последните шестима футболисти на „Корнхъскърс“ се бяха разделили и действаха самостоятелно. Двама бяха паркирали на север по пътя, други двама на юг. Един кръстосваше плетеницата от черни пътища на югоизток, а шестият правеше същото на югозапад.

Докторът налетя на двойката, охраняваща северната част.

Почти в буквалния смисъл на думата. Планираше да зареже пикапа на първото безстопанствено парче земя, а после да се прибере пеша, направо през полето. Ориентираше се в движение и въртеше глава в различни посоки. Бърбънът го правеше бавен и тромав. Очите му се върнаха на пътя миг преди да се блъсне челно в някакъв пикап, спрял на банкета с изключени светлини. Очите предадоха информацията на мозъка, който я препрати към ръцете. Алкохолната мъгла забавяше действията му. Успя да навие волана в последния момент и изведнъж се понесе диагонално към друг пикап, спрял на трийсетина метра по-нататък, на отсрещния банкет. Скочи на спирачките. Четирите колела блокираха едновременно. Пикапът поднесе и спря почти напряко на пътя.