Лий Чайлд - Време за умиране

А може би не.

Струваше си да опита.

Продължи напред и огледа хотела. Не знаеше каква е разликата между обикновен „Мариот“ и „Кортярд Мариот“. Може би единият беше небостъргач, а другият — ниска постройка. Този тук беше от вторите. Двуетажна сграда във формата на Н, с централно фоайе между двете скромни крила. Паркингът побираше двайсетина коли, но заетите места бяха само две. Същото беше и положението отзад — още двайсет паркоместа, от които само две заети. Така бе през зимата в тази пустош.

Ричър зави наляво и отново се насочи на север, като се движеше успоредно на главната улица. Пред очите му се появи и другият ресторант. На рекламата до вратата пишеше, че специалитетът на заведението са ребърца на скара по рецепта от Канзас. Той направи още един ляв завой, излезе на главната улица и спря пред закусвалнята. Патрулката още беше там. През витрината се виждаше, че вътре няма много клиенти. Две ченгета, трима цивилни и една сервитьорка. Плюс готвачът зад шубера.

Ричър заключи кадилака и влезе. Ченгетата седяха един срещу друг в близкото сепаре. И двамата бяха дебели и заемаха почти цялата пейка, предназначена за трима. Единият беше на възрастта на Ричър, а другият по-млад. Носеха сиви униформи със значки, отличителни знаци и табелки с имената. По-възрастният се казваше Хоуг. Ричър го подмина, после рязко спря и се обърна.

— Ти си Хоуг, нали? — втренчи се в лицето на полицая той. — Не мога да повярвам!

— Моля? — изненадано го погледна онзи.

— Операция „Пустинна буря“, нали? В Залива, през деветдесет и първа? Помня те много добре.

— Съжалявам, приятел, но от деветдесет и първа насам изтече много вода — объркано отвърна ченгето. — Ще трябва да ми помогнеш.

— Аз съм Ричър, от елитната сто и десета специална част на Военната полиция.

Полицаят избърса длан в панталоните си и пое подадената ръка.

— Дори не помня дали сме имали контакт с вас — промърмори той.

— Наистина ли? Мога да се закълна, че сме се срещали. Може би в Саудитска Арабия преди „Пустинна буря“?

— Не, по това време бях в Германия.

— Не мисля, че беше в Германия. Но помня името ти. Лицето също. Да не би брат ти да е служил в Залива? Или някой братовчед?

— Имах един братовчед там — кимна ченгето.

— И си приличате?

— По онова време може би. Но не много.

— Ето откъде ми е позната физиономията ти. Добро момче, нали?

— Аха.

— И добър войник, доколкото си спомням.

— Прибра се у дома с „Бронзова звезда“.

— Знаех си. Седми корпус, нали?

— Не. Втори бронетанков.

— Трета дивизия?

— Точно така.

— Знаех си — повтори Ричър.

Беше прибягнал до древния трик на всички гадатели. Вкарваш събеседника си в безкраен низ от въпроси, изискващи едносрични отговори, да или не. Коригираш погрешните и за нула време създаваш атмосфера на доверие. Прост психологически подход, който изисква внимателно изслушване на отговорите и съответната настройка. Повечето хора с име на ревера обикновено забравят това, поне в началото. Много ченгета са бивши военни. Повечето. А ако не са, все някой от големите им семейства е служил в армията. Брат, братовчед, някой друг роднина. Сигурна работа. „Пустинна буря“ беше главната военна операция на това поколение мъже. Най-голямата бойна част беше Седми корпус, а получилият „Бронзова звезда“ герой почти сигурно бе служил в Трета дивизия, която беше ударният отряд на корпуса. Алгоритъм на шанса. С големи изгледи за успех.

— Братовчед ти с какво се занимава в момента? — попита Ричър.

— Тони ли? Прибра се в Линкълн. Слава богу, че се уволни преди втората мобилизация. Сега работи в железниците. Има две деца — едното в гимназията, а другото в колеж.

— Страхотно. Често ли се виждате?

— От време на време.

— Нали ще го поздравиш от мен? Ричър, от сто и десета елитна част на Военната полиция.

— Сигурно ще попита ти с какво се занимаваш в момента — отбеляза полицаят.

— Аз ли? Все същата работа.

— Какво? Още ли служиш?

— Не. Исках да кажа, че си останах следовател, но вече в частния сектор. Работя за себе си, а не за Чичо Сам.

— Тук, в Небраска?

— Само временно — кимна Ричър, направи нужната пауза и подхвърли: — Хей, знаеш ли, че можеш да ми помогнеш? Ако желаеш, разбира се.

— Какво ти трябва?

— Вие сега ли застъпвате, или приключвате дежурството?

— Застъпваме. Чака ни нощна смяна.

— Може ли да седна при вас?

Ченгето на име Хоуг се отмести встрани. Виниловата седалка проскърца. Ричър седна съвсем накрая. Повърхността беше топла.