Лий Чайлд - Време за умиране

Роберто Касано напусна къщата на Джейкъб Дънкан през задната врата и се отдалечи по обраслата със суха трева алея. Далеч на север се издигаше тънък стълб дим. Опожареният джип все още димеше. Дело на непознатия.

Касано се огледа и набра номера на Роси.

— Не отстъпват от версията си, шефе — докладва той, когато насреща вдигнаха. — Няма да получим доставката, преди да хванат непознатия.

— Това е безумие — рече Роси.

— На мен ли го казваш? — изпъшка Касано. — Сякаш съм Алиса в Страната на чудесата.

— Достатъчно ли ги притиснахте?

— Тези Дънкан ли имаш предвид? Точно това щях да те питам. Колко искаш да ги притиснем?

Настъпи продължителна пауза, наситена с напрегнато дишане.

— Работата е там, че стоката им е първо качество — въздъхна Роси. — Никъде няма да ми предложат такава. Не мога да намеря дори два пъти по-лоша от нея. Затова не мога да ги жертвам. Надявам се да ги използвам още дълго време. Няма две мнения по този въпрос.

— И така?

— И така, ще им играем по свирката. Открийте шибания непознат!

Докторът излезе от вратата и закова поглед в пикапа. Не искаше да се качва в него. Не искаше да го кара. Не искаше да го видят в него. Не искаше дори да го приближава. Автомобилът принадлежеше на фамилията Дънкан и бе присвоен по унизителен за фамилията начин. Следователно използването му по какъвто и да било начин щеше да бъде изтълкувано като провокация. Или като пълно безумие. Щяха да го накажат жестоко, веднъж и завинаги.

Но той беше лекар.

И за нещастие трезвен.

С остър ум.

Имаше пациенти и носеше отговорност за тях. Например за Винсънт, собственика на мотела. Или за Дороти, камериерката. И двамата бяха здраво разтърсени. На всичкото отгоре той беше женен. Съпругата му се намираше на дванайсет километра от тук, сама и уплашена.

Той погледна ключа в ръката си, после вдигна очи към пикапа на алеята. Маршрутът автоматично изплува в съзнанието му. Щеше да спре зад къщата на Дороти, където никой не можеше да види колата. Същия резултат би постигнал, ако паркираше от задната страна на мотела. А после щеше да зареже пикапа някъде на север и да се прибере пеша у дома.

Опасността идваше от откритото пространство, което трябваше да преодолее. Три километра черен път, плюс шест километра по шосето.

Десет минути.

Това беше всичко.

Достатъчно кратко, за да бъде сигурно.

Може би.

Той влезе в кабината и завъртя ключа.

Анонимният бял микробус продължаваше да се движи по шосе №3 в Канада, но вече беше напуснал Британска Колумбия и беше навлязъл в Албърта. Поддържаше добра скорост и се отдалечаваше на изток, абсолютно незабелязан. Шофьорът не водеше телефонни разговори, защото мобилният му телефон беше изключен. Беше предупреден, че ретранслаторите в близост до 49-ия паралел са обект на постоянно прослушване и разговорите най-вероятно се записват и анализират. Министерството на вътрешната сигурност от двете страни на границата разполагаше със сложни компютърни системи, оборудвани със специален софтуер. Употребата на определени думи автоматично включваше алармените системи. Но дори без използването на условен език беше по-добре никой да не засича местоположението на човек като него и съдържанието на разговорите му. По същата причина той плащаше в брой на бензиностанциите, в местна валута, с вдигната яка и ниско нахлупена шапка. Така избягваше автоматичните камери, които може би бяха свързани с дигитални рекордери в някоя контролна зала.

Микробусът напредваше стабилно на изток.

Роси прекъсна разговора си с Касано и остана замислен в продължение на цели пет минути. После набра Сафир, който се намираше на шест преки от него. Напълни дробовете си с въздух и попита:

— Някога да си виждал по-добра стока?

— Не се прави на търговец — отвърна ливанецът. — Вече ти знам номерата.

— Но винаги си бил доволен, нали?

— Сега не съм доволен.

— Разбирам — кимна Роси. — Нека поговорим за нещо друго.

— Няма как да стане — отсече Сафир. — Ние не сме колеги. Аз говоря, а ти питаш.

— Добре, нека те попитам нещо. Искам да се обърнеш назад и да помислиш.

— За какво?

— Нуждая се от доставката, ти също. Както и всички останали. Затова ще те помоля да забравиш разликата между нас и да се присъединиш към общата цел. Само за ден-два.

— Как?

— Моите хора в Небраска имат проблем.

— Знам — отвърна Сафир. — Разполагам с подробен доклад от моите хора.

— Искам да ги изпратиш там, за да помогнат.