Лий Чайлд - Време за умиране

Стигнаха отклонението, по което субаруто беше минало предишната нощ, и завиха наляво. След няколко завоя къщата на Сет Дънкан се появи пред очите им. На дневна светлина изглеждаше почти същата както през нощта. Бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“, заспалата зимен сън морава, старата двуколка. Правата алея, хамбарите — този път с отворени врати. В два от тях се виждаха задниците на автомобили. Червена спортна кола, може би мазда, подчертано дамска. И голям черен кадилак, подчертано мъжки.

— Това е колата на Сет — обади се докторът.

— Коя от двете? — усмихна се Ричър.

— Кадилакът.

— Бива си го — рече Ричър. — Може би трябва да го потрошим. Сега и аз разполагам с френски ключ. Искаш ли?

— Не, за бога! — отвърна докторът.

Ричър отново се усмихна и спря на мястото, където беше паркирал предната нощ. Слязоха едновременно и за миг останаха неподвижни на студа. Облакът над главите им беше все така ниско, мъглата се стелеше под него, готова да се спусне обратно и да влезе в правата си заедно с настъпването на нощта. Въздухът изглеждаше непрозрачен, плътен и сив.

— Време е за шоу — обяви Ричър и тръгна към вратата.

Докторът се повлече на метър-два след него. Ричър вдигна ръка и почука. Измина цяла минута, преди отвътре да се чуят леки и колебливи стъпки. Елинор.

Жената отвори и се изправи под рамката. Лявата й ръка придържаше вратата, а дясната, с разперени пръсти, опираше в насрещната стена. Сякаш имаше проблеми с равновесието. Или пък хоризонталното положение на ръката имаше за цел да предпази вътрешността на къщата от външен достъп. Беше облечена с черна пола и черен пуловер. Без колие. Устните й бяха нацепени, тъмни и подути. Носът й също беше силно подут. Жълтеникавите контузии ясно се виждаха въпреки грима.

— Вие — промълви тя.

— Доведох доктора — рече Ричър. — Искаме да проверим състоянието ви.

Очите на Елинор Дънкан се плъзнаха по лицето на спътника му.

— Изглежда зле, също като мен — констатира тя. — Сет ли го подреди така? Или футболистите? И в двата случая се извинявам.

— Не са били те — поклати глава Ричър. — По всичко личи, че в града гастролират двама здравеняци, появили се бог знае откъде.

Елинор Дънкан не каза нищо. Дясната й ръка се отлепи от стената и с лек жест ги покани да влязат.

— Сет у дома ли си е? — попита Ричър.

— Не, и слава богу — отвърна тя.

— Колата му е тук — обади се докторът.

— Излезе с баща си.

— Колко време ще го няма? — попита Ричър.

— Не знам. Но по всичко личи, че имат да обсъждат много неща.

Поведе ги към кухнята, където бяха обработили раните й през онази нощ. А може би и много пъти преди нея. Седна на един от столовете и обърна лицето си към светлината. Докторът се приближи и я огледа. Докосваше я с върха на пръстите си и питаше за болки в главата или в зъбите. Тя отговаряше така, както отговаряха хиляди хора в нейното положение. Малко дръзко, с оттенък на разочарование от самата себе си. Да, носът и устните все още я наболяваха. Да, имаше леко главоболие и зъбите й не бяха добре. Но дикцията й беше значително по-ясна, нямаше бели петна в паметта и зениците й реагираха нормално на светлината. Очевидно доволен, докторът я увери, че скоро ще се оправи.

— А как е Сет? — обади се Ричър.

— Страшно ви е ядосан — отвърна Елинор.

— Каквото повикало, това се обадило.

— Но вие сте много по-силен от него.

— А той — много по-силен от вас.

Жената го дари с продължителен поглед вместо отговор, после отмести очи. Лицето й издаваше несигурност, ограничена единствено от сковаността на подутите устни и болката в разбития нос. Много я боли, рече си Ричър. Очевидно е била ударена два пъти. Първо в носа, а после по-надолу — в устата. Първият удар е бил достатъчно силен, но без да счупи костта. Също като втория, предизвикал разкървавяване на устните, но запазил зъбите цели.

Два удара, внимателно насочени, точно изчислени, прецизно нанесени.

Удари на експерт.

— Не беше Сет, нали? — подхвърли той.

— Не беше — кимна тя.

— А кой?

— Ще цитирам заключението ви отпреди малко: двама здравеняци, гастролиращи в града.

— Бяха тук, така ли?

— Два пъти.

— Защо?

— Не знам.

— Кои са?

— И това не знам.

— Обявили са, че представляват фамилията Дънкан.

— Едва ли. Фамилията Дънкан не се нуждае от външна помощ, за да ме пребие. Отлично се справят и сами.

— Колко пъти ви е нанасял побой Сет?

— Може би хиляда.

— Това е добре. Разбира се, не и от ваша гледна точка.