Лий Чайлд - Време за умиране

— Сутринта закусвах в дома на Дороти — каза той.

— Не биваше да го казваш — въздъхна съпругата на доктора. — Това може да й навлече неприятности.

— Само ако я издадете на Дънкан.

— Може би ще бъдем принудени.

— Тя каза, че ти е приятелка.

— Не съвсем. Дороти е доста по-възрастна.

— Каза, че преди двайсет и пет години си била неотстъпно до нея.

Жената замълча и продължи да обработва охлузения му гръб. Пипаше много старателно. Разтваряше всяка раничка с палец и показалец, а после обилно я навлажняваше с щипещия разтвор.

— Искаш ли питие? — обади се докторът.

— Рано ми е — отказа Ричър.

— Имам предвид кафе — уточни домакинът. — Снощи пиеше кафе.

Ричър се усмихна. Човекът се опитваше да му каже, че все пак е запомнил нещо. После пристъпи напред, хвана ръката му и започна да опипва и извива дланта му. Като повечето доктори. Ръцете му изглеждаха малки на фона на огромната длан на Ричър. Приличаше на месар, който се бори с говежда плешка. Пръстите на другата му ръка потънаха дълбоко в рамото на Ричър и започнаха да го опипват.

— Мога да ти дам кортизон — обяви той.

— Налагали се?

— Ще ти помогне.

— Колко?

— Малко. А може би и повече. Помисли си. Кортизонът ще облекчи болката, която те мъчи в момента. И която вероятно те кара да се чувстваш уморен.

— Добре, давай — кимна Ричър.

— Ще го направя срещу известна информация — погледна го докторът.

— Каква информация?

— Как получи тези травми?

— Защо искаш да знаеш?

— Наречи го професионално любопитство.

Съпругата му привърши работата си, хвърли на масата последния тампон и подаде ризата на Ричър. Той я облече и започна да я закопчава.

— Стана така, както ти предположи снощи. Попаднах в окото на ураган.

— Не ти вярвам — поклати глава докторът.

— Не беше природно явление — поясни Ричър. — Случи се в една подземна галерия, обхваната от пожар. Имаше отвесно стълбище, заобиколено от две вентилационни шахти. Извадих късмет, защото бях на стълбите, когато пламъците изригнаха през вентилационните шахти. Това ме спаси от изгаряне. Но въздухът, който нахлуваше през шахтата и подхранваше пожара в галерията, беше точно толкова силен, колкото пламъците, издигащи се нагоре през вентилационните тръби. Имах чувството, че се катеря нагоре, блъскан от истински ураган. На два пъти паднах обратно, защото не ме държаха краката. В крайна сметка се наложи да се катеря нагоре само на ръце.

— На какво разстояние?

— Двеста и осемдесет стъпала.

— Предостатъчно. Къде стана?

— Това е извън професионалните ти интереси.

— Какво се случи после?

— И това е извън професионалните ти интереси.

— Но е било наскоро, нали?

— Все едно, че беше вчера — въздъхна Ричър. — А сега хващай иглата.

Беше голяма игла. Докторът излезе за малко и се върна със спринцовка от неръждаема стомана — огромна, като за кон. Накара Ричър да съблече ризата си и да опре лакти на масата. Иглата потъна дълбоко в ключицата му отзад. Ричър усети как пронизва някакви мускули и сухожилия. Докторът натисна буталото, бавно и стабилно. Ричър почувства как течността прониква в тялото му. Ключицата моментално се разхлаби, болката се стопи. В реално време, сякаш с вълшебна пръчица. Докторът се прехвърли на другото рамо и повтори процедурата. Резултатът беше същият.

— Прекрасно! — не се сдържа Ричър.

— За какво искаш да говорим? — безстрастно попита докторът.

— За отдавна случили се събития. Когато жена ти е била още дете.

Ричър отново облече ризата. После тримата взеха големите чаши с вряло кафе и се прехвърлиха в дневната — тясно и дълго помещение с разположени под прав ъгъл мебели. Едната стена беше заета от огромен телевизор с плосък екран, стъпил на масивен шкаф с аудио-визуална техника. Отделните компоненти бяха свързани с дебели кабели. От двете страни на телевизора бяха поставени солидни, очевидно професионални тонколони. Другата стена беше заета от широк прозорец с дръпнати пердета, от който се разкриваше прекрасна гледка към безбрежното поле. Морава, потънала в зимен сън, мрежеста ограда на масивни метални стълбове, а след това гола земя. Нищо друго освен гола земя чак до хоризонта. Никакви възвишения, никакви долчинки. Никакви гори и поточета. Но и никакви джипове или пикапи. Нищо не помръдваше. Ричър си избра кресло, от което можеше да наблюдава както вратата, така и панорамата през прозореца. Докторът се настани на канапето, а жена му седна до него. По лицето й личеше, че няма желание за разговор.