Лий Чайлд - Време за умиране

Никой не проговори.

Роси вдигна слушалката и набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания. Касано в Небраска.

— Какво става там, по дяволите? — попита Роси. — Работата наистина е неотложна!

— Гоним призраци — отвърна Касано.

— Ами гонете ги както трябва.

— Има ли смисъл? Бог знае дали тоя тип има нещо общо. Ти сам каза, че ще го използваме за оправдание. Каквото и да се случи с него, то няма как да ускори или забави доставката.

— Ти лъгал ли си някога?

— Не и теб, шефе.

— А другите?

— Разбира се.

— Значи знаеш за какво става въпрос. Уреждаш нещата така, че да не те хванат. Според мен точно това правят тия негодници Дънкан. Ще скрият стоката някъде и ще чакат да хванем оня тип. Сякаш през цялото време са казвали истината. Причина и следствие, нали знаеш? Затова трябва да играем тяхната игра, независимо дали ни харесва. Затова трябва да откриеш оня задник, ясно? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма никакво време за губене!

Роси прекъсна връзката. Едната от горилите на ливанеца разви кабела на шлайфмашината и го включи в контакта. После натисна бутона. Съвсем за кратко. Машинката се включи и спря.

Проба.

И послание.

Ричър спря до потрошеното субару на доктора, което продължаваше да стои пред бунгало номер шест. Клекна пред пикапа и свали регистрационния номер с по-малката отвертка. После повтори упражнението и отзад. След минута номерата на субаруто отидоха на пикапа, а оригиналните издрънчаха в каросерията. Ричър прибра отвертките в джоба си и тръгна към фоайето.

Винсънт беше там и усърдно търкаше барплота с някакъв парцал. Окото му беше насинено, устните — подути. На бузата му имаше оток с размерите на бейзболна топка. Едно от огледалата зад гърба му беше счупено. Назъбени късове стъкло покриваха лавиците. На мястото на огледалото се виждаха стари пожълтели дъски. Съвсем прозаични. Жизнерадостната илюзия на помещението беше нарушена.

— Съжалявам за неприятностите ти — рече Ричър.

— Тук ли прекара нощта? — попита Винсънт.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Не. Предполагам, че не.

Ричър се огледа в останките от огледалото. На едното му ухо имаше тъмночервена коричка. От одраскването в скалата. Лицето му беше издрано от тръните. Ръцете също. Както и част от гърба — там, където ризата и пуловерът се бяха вдигнали нагоре.

— По план ли работят онези типове? — попита той.

— Предполагам, че ходят от къща на къща — отвърна Винсънт.

— С какво се придвижват?

— С кола под наем.

— Цвят?

— Тъмен. Може би тъмносин. Мисля, че е шевролет.

— Казаха ли кои са?

— Казаха само, че представляват Дънкан. Така се изразиха. Съжалявам, че им казах за Дороти.

— Не се безпокой, тя се справи добре — рече Ричър. — Имала е и по-големи неприятности в живота си.

— Знам.

— Мислиш ли, че онези Дънкан са убили детето й?

— Бих искал. Това отговаря на всичко, което си мислим, че знаем за тях.

— Но?

— Няма доказателства. Абсолютно никакви. Разследването беше много старателно. От различни институции. Много професионално. Съмнявам се, че са пропуснали нещо.

— Значи е било нещастен случай?

— Вероятно.

Ричър замълча.

— Какво ще правиш сега? — погледна го Винсънт.

— Две неща — отвърна Ричър. — А може би три. После изчезвам. Отивам във Вирджиния.

След тези думи той излезе навън, качи се в пикапа и подкара към къщата на доктора.

Биячите на Махмейни се появиха в офиса на Сафир около час след като собствените му горили бяха излезли. На външен вид не бяха нищо особено. Никакви опънати до пръсване яки, никакви яки бицепси. Бяха дребни и жилави, тъмнокоси, с безизразни лица и измачкани дрехи. Неособено чисти. Като ливанец Сафир познаваше много иранци. Повечето от тях бяха свестни хора, особено когато живееха другаде. Но имаше и адски гадни типове. Тези двамата не носеха нищо. Никакви торби, никакви инструменти и оборудване. Не им трябваха. Сафир беше сигурен, че носят пистолети под мишниците и ножове в джобовете. Опасяваше се именно от ножовете. Пистолетите са бързи за разлика от ножовете. Двамата пред него със сигурност умееха да боравят с тях много бавно и изобретателно. Сафир беше сигурен в това, защото веднъж му се случи да види една от жертвите им. Далеч в пустинята. Леко разложена. Дори на ченгетата им беше нужно време, за да определят пола на трупа. Което не беше изненада, защото външни полови белези липсваха.

Сафир набра един номер. Насреща вдигнаха след три позвънявания.