Лий Чайлд - Време за умиране

Мъжът продължаваше да седи на мястото си.

Ричър изтича към него и опита да отвори вратата, но тя беше заключена. Започна да чука по стъклото с безчувствените си пръсти, а после посочи горящия капак. Всъщност човекът вътре нямаше как да не е забелязал пожара. Чистачките на челното стъкло вече изпускаха черен дим, напълно обезформени. Шофьорът втренчено ги погледна, после се извърна към Ричър. В очите му имаше паника.

Страхуваше се както от пожара, така и от врага си.

Ричър отстъпи на около три метра. Вратата се отвори и шофьорът изскочи навън. Едър бял лигльо, много млад, почти хлапе. Почти метър и деветдесет, поне сто и трийсет килограма. Отскочи на два метра встрани и спря. Пръстите му се свиха в юмруци. Изпод калниците зад него започнаха да излитат пламъци. Отначало ниско долу, после и нагоре, алчно захапвайки нагорещения метал. Предните гуми запушиха. Младежът остана вцепенен на мястото си. Ричър се принуди да изтича обратно, изминавайки същите три метра. Онзи замахна, но той избягна удара и на свой ред заби юмрук в корема му, а с другата си ръка го сграбчи за яката. Младежът се преви на две и скри глава между дланите си. Ричър го вдигна на крака и бързо го повлече през полето. Десет метра, петнайсет, двайсет. После спря и го пусна. Младежът отново замахна и отново не улучи. Ричър го финтира с ляво кроше, след което му нанесе десен прав в ухото. Противникът му се олюля, после падна на задните си части. Очите му объркано примигваха. Безпомощен, сам посред нищото. На двайсет метра от тях джипът гореше като факла. Пламъците вече обгръщаха кабината. Предните гуми пламтяха, капакът хлътна.

— Колко бензин имаш в резервоара? — попита Ричър.

— Не ме бий повече — изхленчи онзи.

— Отговори на въпроса!

— Сутринта го напълних догоре.

Ричър отново сграбчи яката му, изправи го на крака и го повлече след себе си. Изминаха десетина метра, после още толкова. Младежът се запрепъва след него, после спря.

— Моля те, не ме бий повече — повтори той.

— Защо? — изгледа го Ричър. — Ти току-що се опита да ме убиеш с джипа си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш?

— Трябваше да го направя.

— Изпълняваш заповед, така ли?

— Добре де, вече се предадох. Не искам да участвам в боя. Като военнопленниците.

— Ти си по-едър от мен — отбеляза Ричър. — И по-млад.

— Да, ама ти си луд.

— Кой го казва?

— Всички знаем какво си направил снощи. Трима от нашите са в болницата.

— Как се казваш? — попита Ричър.

— Брет.

— Стига бе! Това да не е Зоната на здрача? Всички ли се казвате Брет?

— Не, само трима.

— Трима от десет, така ли?

— Да.

— Това прави трийсет процента. Каква е вероятността да е истина?

Хлапакът не отговори.

— Кой командва тук? — зададе нов въпрос Ричър.

— Не знам за какво говориш.

— Кой ти нареди сутринта да излезеш с джипа и да ме убиеш?

— Джейкъб Дънкан.

— Бащата на Сет?

— Да.

— Знаеш ли къде живее?

Младежът кимна и посочи на югоизток, отвъд пламтящата кола. Огънят вече се беше преместил вътре. Стъклата се пръснаха, седалките горяха. Стълб черен и мазен дим се издигаше право нагоре, към най-ниския атмосферен слой, а после бавно се разпръскваше във формата на гъба.

После резервоарът се взриви.

Над задницата на джипа изригна огромна оранжева топка, която го вдигна във въздуха. Миг по-късно ги връхлетя ударната вълна. Достатъчно силна, за да накара Ричър да се олюлее, и достатъчно гореща, за да го принуди да й обърне гръб. Пламъците се вдигнаха на петнайсетина метра, после изчезнаха. Джипът се стовари обратно на земята, превърнат в обгорял скелет, и захрани нов пожар на трийсет метра над себе си.

Ричър го погледа известно време, после въздъхна.

— Чуй какво искам от теб, Брет — промърмори той. — Ще се разходиш до къщата на Джейкъб Дънкан и ще му предадеш три неща. Слушаш ли ме?

Едрият младеж бавно отмести очи от пожара.

— Да.

— Първо: ако Дънкан желае, може да изпрати останалите шест момчета да ме преследват. Всеки от тях ще ме забави няколко минути, но това няма да ми попречи да се появя там и да му сритам задника. Това разбра ли го?

— Да.

— Второ: ако желае, може да спести страданията на шестте момчета и да дойде да поговори с мен, лице в лице. Още сега. Ясно ли е?

— Да.

— И, трето, ако още веднъж срещна двамата непознати, които му гостуват, те ще се върнат у дома в сандък. Ясно ли е? Запомни ли всичко?

— Да.

— Имаш ли мобилен телефон?

— Да.

— Дай ми го.