Лий Чайлд - Време за умиране

— На колко години беше, когато изчезна детето на Дороти? — започна без увертюри Ричър.

— На четиринайсет — отвърна тя.

— С шест години по-голяма от Сет Дънкан — пресметна Ричър.

— Някъде там.

— Не си била от неговото поколение.

— Не.

— Спомняш ли си кога го видя за пръв път?

— Смътно. Била съм девет или десетгодишна. Хората говореха. Помня по-скоро тези разговори, отколкото самото събитие.

— Какво говореха хората?

— Че какво можеха да говорят? Никой не знаеше нищо. Информация липсваше. Мислеха, че е някакъв роднина. Може би сирак след автомобилна катастрофа в някой друг щат.

— А семейство Дънкан не предложи ли някакви обяснения?

— Защо да го правят? Това си беше тяхна работа.

— Какво се случи, когато изчезна детето на Дороти?

— Беше ужасно. Като някакво предателство, от което хората се променят. Такава случка те плаши, но инстинктивно очакваш щастлив край. Трябва да има щастлив край. Но в онзи случай щастлив край нямаше.

— Дороти смята, че това е дело на Дънкан.

— Знам.

— Каза, че ти си я подкрепила.

— Вярно е.

— Защо?

— А защо не?

— Била си на четиринайсет, а тя на трийсет. Може би на трийсет и пет. Два пъти по-възрастна от теб. Едва ли е било солидарност между две жени, две майки или две съседки. Не и в нормалния смисъл на думата. Знаела си нещо, нали?

— Защо питаш?

— Наречи го професионален интерес.

— Това се случи преди четвърт век.

— По-скоро вчера от гледна точка на Дороти.

— Ти не си тукашен.

— Знам — кимна Ричър. — Аз просто пътувам за Вирджиния.

— Ами върви си там.

— Не мога. Все още не. Не и докато подозирам, че това ужасно престъпление е дело на фамилията Дънкан и е останало ненаказано.

— Какво значение за теб има това?

— Не знам, но има. Не мога да го обясня.

— На фамилията Дънкан й се разминават доста неща, повярвай ми. Това се случва всеки ден.

— Не ме интересуват другите неща — поклати глава Ричър. — Пет пари не давам на кого му извозват реколтата и колко му струва. С това и сами може да се справите.

— През онази година аз бях детегледачка у семейство Дънкан — промълви съпругата на доктора.

— И?

— Те нямаха нужда от детегледачка, защото почти не излизаха. Всъщност излизаха често, но бързо се прибираха. Сякаш играеха някаква игра. За камуфлаж. Някак неохотно ме връщаха у дома. Сякаш ми плащаха да остана с тях. С всичките четирима, а не само със Сет.

— Колко време работи при тях?

— Ходих шест пъти.

— И какво стана?

— В какъв смисъл?

— Нещо лошо ли се случи?

Тя се втренчи в лицето му.

— С мен ли имаш предвид?

— Да.

— С мен не се случи нищо.

— Ти чувстваше ли се в опасност?

— До известна степен, да.

— Нещо неприлично в поведението им?

— Не точно.

— Какво те накара да застанеш до Дороти, когато детето й изчезна?

— Някакво чувство.

— Какво по-точно?

— Не забравяй, че тогава съм била само на четиринайсет! — сопна се тя. — Нищо не разбирах. Помня само, че се чувствах неудобно.

— Защо?

— Бавно започна да ми просветва.

— Какво започна да ти просветва?

— Те бяха разочаровани, че не съм по-малка. Караха ме да чувствам, че съм твърде стара за тях, и да тръпна от страх.

— На четиринайсет си се чувствала стара за тях?

— Да — кимна с въздишка тя. — А и бях доста неразвита. Бях дребно момиченце.

— Какво си представяше, че може да се случи, ако беше по-малка?

— Не искам да мисля за това.

— Каза ли на ченгетата как си се чувствала?

— Разбира се. Всички им помагахме. Бяха страхотни. Много съвременни, въпреки че събитията се развиваха преди двайсет и пет години. Приеха ни сериозно, включително и децата. Изслушваха всички. Искаха да знаят какво си мислим, независимо дали е нещо важно или незначителна подробност. И всичко се изясни.

— Но нищо не беше доказано.

— Нищо — поклати глава съпругата на доктора. — Фамилията Дънкан беше чиста като сълза. Като току-що навалял сняг.

— Но въпреки това ти продължи да подкрепяш Дороти.

— Знаех какво изпитвам.

— Нормално ли протече следствието според теб?

— Бях само на четиринайсет. Откъде бих могла да знам? Видях кучета и хора с якета на ФБР. Като по телевизията. Да, за мен всичко беше нормално.

— А сега? Като се обръщаш назад?

— Така и не откриха велосипеда й.

Съпругата на доктора поясни, че повечето фермерски хлапета започвали да карат очуканите пикапи на родителите си на петнайсет, а дори и по-рано — стига да били достатъчно високи. По-малките и по-дребните карали велосипеди. Огромни стари велосипеди марка „Шуин“ с бейзболни карти между спиците и пискюли на кормилото. Ходенето пеша било непопулярно в окръг с толкова голяма територия. Осемгодишната Маргарет потеглила от къщата, която Ричър вече познаваше, с потръпващи от възбуда колене и лакти. Розовият велосипед бил по-голям от нея. Никой повече не ги видял. Нито нея, нито велосипеда.