Лий Чайлд - Аферата

Телефонът иззвъня в момента, в който тя млъкна. Вдигна слушалката, послуша известно време, а после сложи длан на мембраната и прошепна:

— От полицията в Оксфорд искат сведения за убития журналист. Ако нямаш нищо против, ще им кажа, че е бил доказан нарушител, застрелян от полицията поради съпротива при ареста.

— Нямам нищо против — отвърнах.

Тя повтори думите си в слушалката, а след това се зае да уведомява дълъг списък от щатски и окръжни власти. Излязох от кабинета, за да я оставя на спокойствие. Стана така, че ангажиментите й продължиха по-дълго от очакваното и разговорът ни се поднови едва на вечеря.

Говорихме си за бащината й къща. Тя си поръча обичайния чийзбургер, а аз си избрах препечен сандвич с телешко.

— Как се чувства човек, който е израснал тук? — попитах.

— Странно — отвърна тя. — Очевидно не съм имала с какво да сравнявам. Бях десетгодишна, когато си купихме първия телевизор. Никога не ходехме на кино. Но въпреки това усещах, че широкият свят е различен. Всички го усещахме. Като хора, които боледуват от островна треска.

После попита къде съм израснал аз и това ме принуди да си припомня един доста дълъг списък. Заченат в Тихоокеанската зона и роден в Посолството на САЩ в Западен Берлин, където е бил изпратен на служба баща ми. После, преди ученическите години, още десетина бази. Момчешки сражения по горещите и влажни улици на Манила, раните от които зарастват само дни по-късно в някаква студена белгийска казарма, разположена в близост до главната квартира на НАТО. Само след месец отново се натъквам на враговете си в Сан Диего и бойните действия се възобновяват. Следва собствената ми кариера, която започва в Уест Пойнт — също толкова бурна и променяща се колкото тази на баща ми. Която има много малко общо с кариерата на морския пехотинец.

— Колко е бил най-дългият ти престой на едно място? — попита тя.

— Не повече от шест месеца.

— Що за човек беше баща ти?

— Кротък, спокоен — отвърнах. — Обичаше птиците. Но работата му беше да убива и той я вършеше хладнокръвно.

— Беше ли добър с теб?

— Да. По свой, малко старомоден начин. А твоят?

— Също. Бих казала по същия старомоден начин. Беше сигурен, че един ден ще се омъжа, а той ще ми идва на гости в Тюпълоу или Оксфорд.

— Къде беше къщата ви?

— Южно от главната, на тясната уличка веднага след първия завой. Четвъртата вдясно.

— Още ли е там?

— Ами да.

— Не се ли дава под наем?

— Не. Преди да умре, татко беше много болен, за да се занимава с нея. Банката собственик я остави на произвола на съдбата. В момента е пълна руина.

— Обрасла с бурени, с мъх по стените и напукани основи? С голям навес отзад и следи от шест букви на пощенската кутия?

— Откъде знаеш всичко това?

— Видях я. На път за къщата на Макклачи.

Тя замълча.

— Видях и конструкцията за дране на дивеч.

Тя не отговори.

— Видях още и следите от пръст в багажника на колата ти. Когато го отвори за патроните.

Сервитьорката дойде да прибере празните чинии и да вземе поръчката ни за пай. Деверо я изчака да се отдалечи и сконфузено ме погледна. Личеше, че е притеснена.

— Направих една глупост — промълви тя.

— Каква по-точно?

— От време на време ходя на лов — отвърна тя. — Ей така, за удоволствие. Най-вече за елени. Давам месото на възрастни хора — такива като Емелийн Макклачи. Те по принцип се хранят зле. Понякога получават и свинско, ако някой от съседите им заколи прасе. Но това става рядко, защото тези хора също са бедни.

— Спомням си — казах аз. — При първото ни посещение Емелийн беше сготвила еленско. Предложи да ни нагости, но ти отказа.

— Няма смисъл да даваш, а след това да го вземаш обратно — каза Деверо. — Този елен го убих преди седмица. По обясними причини не можех да го занеса в хотела, затова реших да използвам къщата на татко. Онази конструкция е много добра за дране. Но после се появи твоята теория за Джанис Чапман. Тогава все още не те познавах добре. Представих си как звъниш в главната квартира и в небето се появяват няколко хеликоптера „Блекхоук“, които издирват всички магарета за дране на дивеч в окръга. По тази причина те изпратих да идентифицираш смазаната кола, а през това време се заех да изрина кръвта.

— Тестовете щяха да докажат, че е животинска — отбелязах аз.

— Знам, но за колко време? Дори не зная къде се намира най-близката лаборатория. Може би в Атланта. Щеше да отнеме най-малко две седмици, а може би и повече. Наистина не можех да си го позволя. Това е единствената работа, която мога да върша. Не мога да си представя, че ще тръгна да търся нещо друго. И къде? А гласоподавателите са много странно племе — цял живот помнят подозренията, но никога крайния резултат.