Лий Чайлд - Аферата

Аз сторих същото. И стана така, че не тя, а аз направих откритието. Всъщност само това, което беше останало, ако не се брои червената мъгла, разпръснала се поне на стотина метра наоколо. Тук молекула, там друга…

Беше човешки крак, отрязан малко над глезена. Гладко и чисто, като с хирургически скалпел. Без разкъсвания или назъбвания. Почти в права линия. Причинена от някаква чудовищна ударна вълна, от някаква жестока пулсация — като онези, които излъчват акустичните оръжия. И преди се бях натъквал на подобни гледки. Деверо също. Като повечето пътни полицаи.

Обувката си беше на мястото. Черна, добре лъсната, Скромна. С нисък ток и каишка, завършваща с копче. Чорапът също беше там. Горната му част беше гладко отрязана, сякаш с ножица. Под него мътно проблясваше тъмна кожа, която наподобяваше гипсова отливка на човешки крайник — от онези, върху които се обучават студентите. Кости, вени, сухожилия — всичко си беше на мястото.

— Това са обувките, с които ходеше на църква — промълви Деверо. — Имаше добро сърце. Ужасно съжалявам.

— Аз така и не я видях — рекох. — Когато я потърсих, беше някъде навън. Така ми каза момчето й: „Мама излезе“…

Седнахме на една траверса на около пет метра от отрязания крак и зачакахме появата на машиниста. Той се появи след петнайсет минути. Не каза кой знае какво. Нямаше как. В самотния лъч на прожектора се мярка нещо бяло — може би подплатата на разкопчано тъмно палто. Което отдавна вече го няма.

— Дрехата, с която ходеше на църква — уточни Деверо. — Черен габардин с бяла подплата.

Машинистът беше задействал спирачките — точно по изискванията на вътрешния правилник, федералните регулации и щатските закони. Което според него било напълно безсмислено губене на време. Стрес върху цялата композиция, стрес върху релсите. Защо? Изминава километър и половина пеша, за да не открие нищо. И друг път му се било случвало.

Двамата с Деверо си размениха няколко референтни цифри, имена и адреси — отново според изискванията на закона. После тя го попита има ли нужда от помощ, но той само махна с ръка и пое обратно на север, където го чакаше осветената кабина на локомотива. Изобщо не изглеждаше разстроен. Явно приемаше нещата като част от работата си.

Върнахме се обратно. Излязохме на главната улица, подминахме хотела и се насочихме към участъка. Деверо отключи и запали лампите. Тук не даваха нощни дежурства. Първата й работа беше да повика Пелегрино, обещавайки допълнително заплащане за извънредния труд. После позвъни на доктора и го уведоми, че трябва да изпълни задълженията си. Двамата не останаха доволни, но в замяна на това пристигнаха бързо. В рамките на няколко минути един след друг. Може би и те бяха чули аварийното спиране на влака.

Деверо ги изпрати да съберат останките. Върнаха се половин час по-късно — време, през което почти не разговаряхме. Докторът потегли обратно към кабинета си, а Деверо заповяда на Пелегрино да ме закара до Мемфис. Не възразих, въпреки че ми беше раничко.

Тръгнах направо от участъка, без да се връщам в хотела. С малко пари в единия джоб и с беретата в другия. Трафик почти нямаше. Нормално, защото беше никое време, освен това се намирахме в затънтен район. Пелегрино мълчеше. От умора или от омраза. Просто мълчеше и караше. Използвахме същия маршрут, по който бях пристигнал — отначало по правата като стрела отсечка през гората в посока изток-запад, след това по черния път, по който бях минал със старото шеви, а накрая и по прашното шосе с две платна, което бях прекосил с онзи стар бюик седан. Прекосихме границата с Тенеси и минахме през Джърмантаун, където ме беше оставил дърварят с пикапа. Продължихме на югозапад през спящите предградия и стигнахме до центъра на Мемфис. Все още не се беше съмнало. Пелегрино ме свали на автогарата и си тръгна, без да каже и дума. Боботенето на патрулката бавно заглъхна надолу по улицата.

Ранният старт ми предложи голям избор на автобуси, но първият от тях потегляше чак след час. По тази причина предприех обиколка на квартала с надеждата да открия някоя денонощна закусвалня. Оказа се, че дори имам избор. Спрях се на онази, в която бях обядвал преди три дни. Главно защото все още бях жив въпреки ниските цени. Получих чаша кафе от кана с дебел пласт утайка, а след това ми направиха бекон с яйца в тиган, който не беше изстивал от времето на Никсъновата администрация. Петдесет минути по-късно вече бях на най-задната седалка на автобуса, който ме отнасяше в североизточна посока.