Лий Чайлд - Аферата

А четирийсет минути са достатъчно дълъг отрязък от време. Когато го съкратихме наполовина, вече знаехме почти всичко един за друг. Аз опознах начина, по който се движи, какво й харесва и какво обича. Тя знаеше същото за мен. Опознах туптенето на сърцето й под гръдния кош, усещах как ребрата й се движат, когато е задъхана, правех разлика между различните видове задъхване. Тя научи същите неща за мен — ранното предупреждение, появяващо се дълбоко в гърлото ми, нещата, които трябваше да прави, за да се зачерви кожата ми, къде обичах да бъда докосван, кое ме докарваше до лудост.

След това започнахме. Плавно и бавно нарастващо темпо, ясно чувство за време. Като настъпваща армия преди решителния час. Като пехота, готова да започне десант, като пилоти, които наблюдават приближаването на целта през бомбените мерници. Плавно и бавно, в продължение на пет сладостно-мъчителни минути. После темпото започна да се ускорява. Все по-бързо и по-грубо. Отначало чашата на поставката в банята започна да подрънква, а след това да подскача и звънти. Тръбите в стената издаваха приглушени метални звуци. Френските прозорци подеха тройна симфония. Един вид потракване, причинено от дървените рамки, друг от стъклата и трети от резетата. Дъските на пода вибрираха като опънатата кожа на барабан. Една захвърлена обувка се преобърна, шерифската й звезда започна да рисува малка татуировка по дървото, беретата в джоба ми заподскача с глух тътен, а рамката на леглото заблъска стената в странен ритъм. Това не беше нашият ритъм.

Нощният влак.

Точно по разписание.

Всички на борда.

Но този път беше различно.

Нещо не беше наред.

Не в нас, а във влака. Звуците, които издаваше, не бяха същите. По-ниски и по-приглушени. Скоростта му намаляваше. Стабилният далечен грохот премина в пронизителен вой на спирачки. Видях в съзнанието си как чугунените блокчета захапват стоманените колела, изхвърляйки дъжд горещи искри в нощния въздух. Видях как буферите на вагоните се блъскат един в друг като недоволно стадо слонове, обуздано от командата на локомотива. Деверо се измъкна изпод мен, зае седналото положение и напрегнато се ослуша. Пронизителният вой продължаваше. Силен, печален, примитивен и непоносимо дълъг. След което започна да заглъхва. Отчасти защото инерцията беше отнесла композицията далеч от прелеза, отчасти защото най-после металното стадо се готвеше да спре.

— О, не! — почти беззвучно прошепна Деверо.

Облякохме се на пожар и две минути по-късно вече бяхме на улицата. Деверо се отби до колата си и измъкна две електрически фенерчета от багажника. Подаде ми едното и включи другото. Използвахме алеята между аптеката и железарията, плъзгайки се покрай тъжната пясъчна купчина на Джанис Чапман, подминавайки бар „Бренънс“ и заложната къща, поемайки по голото поле. Тя подтичваше пред мен, почти накуцвайки. Това не ме изненада. И моите колене се подгъваха. Но тя продължаваше неотклонно напред. Неохотно, но твърдо решена да изпълни служебния си дълг.

Вървеше по посока на линията, разбира се. Не след дълго стигна до насипа, покатери се по сбития чакъл, стъпи на релсите и пое на юг. Последвах я. Машинистът би трябвало да се намира на около двайсет минути след нас. Локомотивът и вагоните тежаха поне осем хиляди тона. Знаех нещичко за превозните средства, тежащи осем хиляди тона. Понякога военните полицаи играят ролята на пътни регулировчици, но нашият трафик е по-специализиран. Обикновено включва композиции от цистерни, които тежат осем хиляди тона, а част от особеностите на регулирането на подобна маса включва познанието, че спирачният път на подобни композиции е минимум километър и половина, дори при включена внезапна спирачка. Човек изминава същото разстояние за около двайсет минути, когато върви пеша. Което означаваше, че ще бъдем там двайсет минути преди машиниста.

Но това не беше никакво предимство.

Силно се съмнявах, че изобщо ще открием нещо.

Продължихме напред, подтичвайки по траверсите. Фенерчетата ни подскачаха заедно с нас, осветявайки черния пушек, останал от нагорещените спирачки на влака. По моя преценка отивахме към мястото, което бях посетил два пъти през отминалия ден — там, където пътеката в полето пресичаше релсите и се насочваше към гората на запад. Която, малко или повече, беше улицата от детството на Деверо. Вероятно и тя си мислеше същото, защото рязко забави ход и започна да осветява местността от двете страни на насипа.