Лий Чайлд - Аферата

Тръгнах преднамерено бавно към близката вестникарска будка, откъдето си купих „Уошингтън Поуст“ и „Таймс“, въпреки че в хотела предлагаха всякаква преса. Помотах се доста, докато платя и получа рестото си, но и тук никой не направи опит да се приближи. Отнесох вестниците в близкото кафене и седнах на една масичка на открито.

Никой не ме поглеждаше.

Към десет сутринта вече бях пълен с кафе и изчетох вестниците от кора до кора, но все още никой не проявяваше интерес към мен. Започвах да си мисля, че сам съм се прецакал с избора на хотела. Може би един нормално съмнителен тип би отседнал на друго място, с достатъчно наблюдателен персонал. Оттук стигнах до заключението, че противникът вероятно се прегрупира с оглед нанасяне на удара в самия край на пътуването ми, а не някъде по средата. Което несъмнено би било по-ефективно за него. Те знаеха къде отивам и точно кога ще се появя там.

Това означаваше, че ще ме чакат във или около Пентагона преди дванайсет. В леговището на звяра, където е далеч по-опасно. На само пет километра от тук, но сякаш на друга планета, особено по отношение на начина, по който ще подходят към отстраняването на проблема.

Утрото беше все така прекрасно и аз реших да се поразходя. Очаквах да изгубя свободата си всеки момент и не исках да се лишавам от малките удоволствия. Поех на юг по Седемнайсета улица. Минах покрай административната сграда в съседство с Белия дом, която заемаше далечния край на Елипсата, в близост до парка с музеите. Обърнах гръб на обелиска на Джордж Уошингтън и се насочих към мемориала на Ейбрахам Линкълн. Описах широк кръг около стареца и стъпих на мемориалния мост „Арлингтън“, извит като дъга над пълноводната Потомак. Много хора бяха избрали същия маршрут, но с автомобили. Никой, освен мен не ходеше пеша. Любителите на сутрешните кросове отдавна се бяха прибрали, а тези на вечерните все още бяха на работа.

Спрях по средата и се облегнах на парапета. Задължителна предпазна мярка при прекосяване на мост. Евентуалните преследвачи няма къде да се скрият и са принудени да продължат напред. Но зад мен нямаше никой. Пред мен също. Отделих им пет минути, облегнал лакти на парапета. Като човек, който обича да мисли на спокойствие. Но никой не се появи. Отново се раздвижих. Изминах около триста метра и се озовах във Вирджиния. Порталът на националното гробище „Арлингтън“ се виждаше в далечината право пред мен. Пет минути по-късно минах през него и навлязох в морето от бели камъни. Гробовете бяха навсякъде около мен. Това си оставаше най-добрият път към Министерството на отбраната. През гробищата. За изостряне на перспективите.

Отбих се от пътя си само веднъж, колкото да отдам чест на Джон Ф. Кенеди и на Незнайния воин. Минах зад Хендерсън Хол — залата, която се радваше на най-голяма почит от страна на морските пехотинци — и напуснах гробището през южния портал. Пред очите ми се разкри Пентагонът, най-голямата административна сграда в света. Шестстотин хиляди квадратни метра разгъната застроена площ, трийсет хиляди служители, над двайсет и седем километра коридори, но само три външни врати. Аз, разбира се, предпочитах онази в югоизточната част. По очевидни причини. Затова описах широк кръг, придържайки се на почетно разстояние от нея. Предпазливостта ми нарасна многократно. В крайна сметка успях да се присъединя към тънката нишка хора, която се точеше от изхода на метрото. И която видимо надебеляваше с приближаването си към входа. Беше съставена от подходящите хора, особено за моите намерения. Трябваха ми свидетели. При арестите винаги могат да се очакват инциденти. Някои стават случайно, други нарочно.

Но с мен всичко мина добре въпреки леката несигурност във фоайето. Оказа се, че групата мъже, която се появи там, е само подкрепление на охраната, а не екип за моето арестуване. Извънредна смяна, в името на сигурността. Толкоз. Добрах се без проблеми до 3C315. Кабинетът на Джон Джеймс Фрейзър, офицер за връзки със Сената. Вътре нямаше други хора. Беше сам. Каза ми да затворя вратата. Направих го. Каза ми да седна. Подчиних се.

— Какво ми носиш? — попита той.

Не отговорих. Нямаше какво да кажа. Изобщо не бях очаквал да стигна чак до тук.

— Добри новини, надявам се.

— Никакви новини — отвърнах.

— Каза, че разполагаш с името. Така гласеше съобщението ти.

— Не разполагам с никакво име.

— Тогава защо пожела да ме видиш?

Забавих се само за част от секундата.

— Реших да ускоря нещата — рекох.