Лий Чайлд - Аферата

— Не, това е абсурдно.

— След което прибягваш до подслушване на телефоните на ВП като допълнителна застраховка. Следиш нещата отблизо, за да усетиш навреме всяко отклонение и да вземеш съответните мерки.

— Това е още по-голям абсурд.

— Отричаш ли го?

— Разбира се, че го отричам.

— Ами тогава дай да поговорим теоретически. Какво би си помислил за човек, който върши тези две неща?

— Кои две неща?

— Повикването на помощ от Тенеси и подслушването на телефоните. Какво би си помислил за това?

— Че става въпрос за нарушаване на закона.

— А възможно ли е този човек да извърши само едно от двете неща? Имам предвид професионален военен.

— Не може да си го позволи. Би било лудост да възложи оперативна задача на неоторизирана формация, без да я наблюдава отблизо.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Следователно телефоните са били подслушвани от същия човек, който е изпратил онези откачалки да охраняват подстъпите към Келам. Логично ли е това според теб? На теория?

— Предполагам.

— Да или не, полковник?

— Да.

— Как си с краткосрочната памет? — попитах.

— Добре съм.

— Какви бяха първите ти думи, когато се появих в кабинета ти?

— Казах ти да затвориш вратата.

— Не, каза ми „здрасти“. А след това ме помоли да затворя вратата.

— Предложих ти да седнеш.

— А после?

— Не си спомням — предаде се Фрейзър.

— Проведохме малка дискусия за обедното оживление в тази сграда.

— Да, сега си спомням.

— А след това ти попита какви новини нося.

— Но ти каза никакви.

— Което те изненада. Защото ти бях оставил съобщение, че разполагам с името.

— Да, наистина бях изненадан.

— За чие име си помисли?

— Не бях сигурен. Работя с много имена по различни въпроси.

— В такъв случай би трябвало да кажеш име , а не името .

— Може би беше закачка. Касаеща заблудата ти, че някой наистина е изпратил онези аматьори в Мисисипи. Това изглеждаше важно за теб.

— Изключително важно — кимнах. — Защото е истина.

— Добре. Уважавам убежденията ти. Предлагам да откриеш за кого става въпрос.

— Вече го открих.

Той не отговори.

— Нещо запъна, а? — подхвърлих.

Той продължаваше да мълчи.

— Не съм ти оставил никакво съобщение — рекох. — Просто си уредих среща чрез човека, който отговаря за работния ти график. Това беше всичко. Не посочих причина. Само казах, че искам да се срещна с теб днес по обед. Споменах за имена и за „Свободните граждани на Тенеси“ само по време на един отделен разговор с генерал Гарбър. Който ти очевидно си прехванал.

Съскащата тишина в офиса промени тона си. Стана по-глуха и по-заплашителна. Кънтяща тишина.

— Някои неща не са лъжица за твоята уста, синко — рече Фрейзър.

— Може би — кимнах аз. — Признавам, че не съм наясно какво точно се е случило в първата милиардна част от секундата след Големия взрив. Не ме бива много в квантовата физика. Но мога да се справя с много други неща. Например с Конституцията на Съединените щати, която познавам отлично. Да си чувал за Първата поправка? Тя гарантира свободата на печата. А това означава, че всеки журналист има право да се приближава до всяка ограда, която си хареса.

— Въпросният човек е бил член на някаква радикална група в колежа си.

— Заключението ми е, че си проявил мързел. Години наред си целувал задника на Карлтън Райли и никак не ти е било по вкуса да го заменяш с нов задник. Особено пък в този момент. Защото това би означавало да си свършиш проклетата работа.

Не получих отговор.

— Второто човешко същество, убито от твоите шибаняци, е едно непълнолетно момче, което мечтаеше да постъпи в армията — продължих аз. — Било е на път за базата, за да подаде заявление. Майка му се самоуби същата нощ. Знам го, защото ги видях с очите си. Първо него, а след това и нея.

Мълчание.

— Това те прави двойно по-арогантен. Първо си въобразяваш, че няма да разгадая гениалната ти схема, а когато успявам, решаваш, че сам ще се справиш с мен. Без чужда помощ, без подкрепления, без арести. Ти и аз, само двамата. Тук и сега. Това ме кара да ти задам и един последен въпрос: наистина ли си толкова тъп?

— И аз искам да ти задам един въпрос — наруши мълчанието си Фрейзър. — Въоръжен ли си?

— Облечен съм в парадна униформа — отвърнах. — В устава пише, че към тези униформи не се полага лично оръжие.

— А ти наистина ли си толкова тъп?

— Не очаквах да попадна в тази ситуация. Не мислех, че ще стигна толкова далеч.