Лий Чайлд - Аферата

На неговата лентичка беше изписано: Мънро, армия на САЩ .

На яката му личаха черните дъбови листенца на майор. Кепето на главата му беше в тон с камуфлажните цветове на униформата. Имаше ситни бръчици около очите — може би единственото доказателство, че не се е родил вчера.

Аз имах предимство, защото ризата ми беше без отличителни белези. Цивилна, без лентичка с името. За момент останах на място. Замириса ми на дизелови изпарения и гума. Чувах пропукването на изстиващия двигател, примесено с шумоленето на вятъра в листата на дървото пред къщата на Емелийн Макклачи.

После протегнах ръка и се представих:

— Джак Ричър.

— Дънкан Мънро — стисна я той.

— Какво те води насам? — попитах.

— Нека поговорим в колата.

Хъмвито се оказа широко и отвътре, но по-голямата част от пространството се заемаше от гигантския кожух на трансмисията. Предните седалки бяха тесни и на голямо разстояние една от друга. Сякаш седях на аварийното платно на магистралата. Но бях убеден, че голямото разстояние е удобно и за двама ни.

— Ситуацията се променя — рече Мънро.

— Свиквай — отвърнах. — Тя винаги се променя.

— Въпросният офицер е освободен от своите задължения.

— Рийд Райли?

— Не бива да използваме това име.

— Че кой ще ни чуе? Нима допускаш, че в този автомобил има подслушвателна апаратура?

— Само се опитвам да спазвам протокола.

— Той ли беше в онзи блекхоук?

— Да — кимна Мънро. — Отлетя за Бенинг. А от там ще го скрият някъде другаде.

— Защо?

— Преди два часа настъпи голяма паника. Телефоните прегряха. Не знам защо.

— Защото Келам току-що изгуби пазачите на забранената си зона — обясних му аз.

— Пак ли започваш? Вече ти казах, че никога не е имало забранена зона.

— Срещнах ги съвсем неотдавна. Банда цивилни смотаняци.

— Като Руби Рич?

— Още по-зле.

— Защо хората вършат подобни глупости?

— Защото завиждат на прекрасния ни живот.

— Какво се случи с тях?

— Изгоних ги.

— След което някой решава, че е крайно време да изтеглят Райли. Не очаквай популярност.

— Популярността изобщо не ме интересува. Искам да си свърша работата. Това е армия, а не гимназия.

— Той е син на сенатор. Иска да си създаде име. Подозирал ли си някога, че в Корпуса на морската пехота служат лобисти?

— Чувал съм такова нещо — отвърнах.

— Това тук беше нашата версия.

Извърнах глава към къщата на Макклачи с нейния схлупен покрив, изпръскани със засъхнала кал стени и немити прозорци. Гледах я известно време, след което попитах:

— Защо си тук?

— По същите причини, поради които ти си изгонил смотаняците — отвърна Мънро. — Аз също искам да си свърша работата.

— По какъв начин?

— Проверих и другите две жени, за които спомена. С цялата съответна документация. После добавих към нея и текущата информация. По всичко личи, че капитан Райли е бил голям сваляч. Списъкът на гаджетата му е доста дълъг. Има голяма вероятност Джанис Чапман и Шона Линдзи да са били в него. Дойдох да проверя дали и Розмари Макклачи не е била там.

— И аз съм тук за същото.

— Великите умове мислят по един и същ начин — констатира Мънро. — Глупаците — също.

— Разполагаш ли с негова снимка?

Мънро разкопча джобчето на ризата си точно под лентичката с името. От там извади тънко черно тефтерче, разгърна го и измъкна снимка, пъхната между листовете. Подаде ми я, протягайки ръка над кожуха на трансмисията.

Капитан Рийд Райли. За пръв път виждах лицето му. Снимката беше цветна, вероятно вадена за паспорт или друг официален документ, който забранява шапки или други неща, скриващи лицето и очертанието на главата. Беше млад, наближаващ трийсет. Широкоплещест, но стегнат. Нито много едър, нито слаб. Загорял, с блестящи бели зъби, част от които се виждаха благодарение на непринудената усмивка. Късо подстригана кестенява коса, с едва забележими бръчици в ъглите на умните безизразни очи, които му придаваха вид на врял и кипял мъж. Изглеждаше стабилен, компетентен, твърд и способен на мръсни номера. Като всички капитани от пехотата, които познавах.

Върнах снимката обратно, протягайки се над кожуха на трансмисията.

— Ще е цяло чудо, ако получим положителна идентификация — рекох. — Бас държа, че в очите на старата мисис Макклачи всички рейнджъри изглеждат еднакво.

— Има само един начин да проверим — промърмори Мънро и отвори вратата. Аз слязох от моята страна и го изчаках да заобиколи ръбестата каросерия.