Лий Чайлд - Аферата

Продължих напред към отдавна изоставената зеленчукова градина, оградена с ръждясали колчета срещу заешки набези. Само археолог можеше да разкрие какво точно се е отглеждало тук. Но не и аз. В дъното се виждаше издължена могила, покрита със сочна тъмнозелена растителност. Може би отдавна неподрязвани декоративни храсти, зад които стърчаха две помощни постройки, разположени така, че да не се виждат от къщата. Първата представляваше стар дървен навес, прогнил и срутен в едната си част.

Втората беше място за дране на дивеч, най-вероятно елени.

Приспособлението представляваше солидна структура от греди във формата на буквата А, извисяваща се на повече от два метра. Бях в състояние да се изправя в средата, без да се навеждам. Идеята беше ясна: пикапът се приближава на заден ход и стоварва убитото животно между двата крака на голямото А. Завързват задните му крака, а другият край на въжето се премята през горната греда. После използват мускули, за да го вдигнат във въздуха. Надолу с главата, готово за касапския нож. Стара технология, от която лично аз никога не се бях възползвал. Ако ми се хапва пържола, отивам в Офицерския клуб. Много по-просто и по-лесно.

Съоръжението беше старо, най-малко на петдесет години. Гредите бяха потъмнели от времето, тежки и солидни. Очевидно от някакъв местен дървесен вид, който ми беше непознат. Обърнатите на север страни на гредите бяха покрити със зеленикав мъх. Горната греда беше абсолютно гладка, полирана до съвършенство от многобройните въжета, които са били премятани над нея. Нямаше начин да се определи кога е била използвана за последен път.

За разлика от земята отдолу. От пръв поглед личеше, че тя е била разкопана на дълбочина десетина сантиметра, а след това събрана и изнесена. Вместо спечена почва, стара колкото дървената структура, имаше плитка яма с размери метър на метър.

В двора нямаше други полезни улики. Никакви, с изключение на изкопаната пръст и следите от гуми, които не принадлежаха нито на пикап, нито на някакво друго обикновено превозно средство. Навесът до мястото за дране беше празен. По обратния път огледах още веднъж къщата, но отново се уверих, че никой не беше влизал в нея. Стъклата на прозорците бяха покрити с органична слуз, която лесно можеше да се види и по бравата на входната врата. Нищо не беше докосвано. Нямаше отпечатъци, нямаше петна. Многобройните паяжини също бяха непокътнати. Гъстите бурени бяха навсякъде, някои от тях бодливи, а други тънки и деликатни. Всички растяха в естествени посоки — по первазите, по вратите. Липсваха каквито и да било следи от чужда намеса.

Спрях в началото на алеята и се наведох да отместя встрани тревата, закриваща пощенската кутия. Тя се оказа стандартен модел, предлаган от пощенските служби. Някога е била сива, но в момента нямаше цвят, с леко избила ръжда по ръбовете на ламарината. Беше закрепена за железобетонно колче, започнало живота си с размери двайсет на двайсет, но сега от него бе останала само металната част, изкривена и проядена от ръжда. На кутията все още личаха следи от име, изписани с популярните в близкото минало самозалепващи се пластмасови букви. Всички те бяха отлепени, може би като прощален жест към последните обитатели на къщата. Но след тях бяха останали видими следи от лепило.

Преброих ги. Бяха шест.

Отново прескочих канавката и продължих на изток. Минах покрай още две къщи — просторни, обитаеми, но в недобро състояние. След втората от тях пътят рязко се стесняваше и ставаше все по-неравен. На стотина метра по-нататък изчезваше в гората. Доста занемарен, с надвесени над него дървета. Продължих напред, без да обръщам внимание на клоните, които се опитваха да ме спрат. Петдесет крачки по-нататък излязох от другата страна на гората и спрях пред железопътната линия, която блокираше пътя ми. Насипът се издигаше около метър над околността. В тази част на Мисисипи земята изглежда плоска и равна, но тежко натоварените композиции със сигурност имат свое мнение по въпроса. Което изискваше запълване на долчинките и заравняване на могилите.

Ботушите ми заскърцаха по чакъла. Вдясно от мен линията чезнеше на юг към Залива, права като стрела. Вляво от мен се насочваше на север, по посока на крайната си гара. В далечината се виждаше старата водна кула, отвъд прелеза. Релсите блестяха, излъскани от тежките железни колела. Директно пред мен имаше още храсти и ниски дръвчета, след тях се виждаше голо поле, а отвъд него — още къщи.