Лий Чайлд - Аферата

Дочух боботенето на хеликоптер някъде на североизток. Огледах хоризонта и го открих на около пет километра разстояние — „Блекхоук“, който вероятно се беше насочил към Келам. Чувах съвсем ясно пърпоренето на витлата и свистенето на турбината. Снижаваше се. Прекосих насипа и тръгнах към горичката.

Не след дълго излязох на полето. Прескочих телената ограда, която маркираше далечния му край, и стъпих на тясна уличка, вероятно успоредна на тази, на която живееше Емелийн Макклачи. От мястото си виждах задната част на къщата с бирени реклами по прозорците. Но от нея ме разделяха още няколко постройки с оградени дворове. Частна собственост. Двама души седяха на бели пластмасови столове в най-близкия от тях и ме наблюдаваха. Възрастни мъже, които си почиваха след тежка работа. Спрях до оградата и попитах:

— Може ли да ви помоля за една услуга?

Те не отговориха директно, но вирнаха брадички в знак, че са готови да ме изслушат.

— Ще позволите ли да мина през двора ви? — добавих. — Искам да изляза на съседната улица.

— Защо? — попита старецът вляво. Лицето му беше покрито с бяла брада, но без мустаци.

— Искам да посетя една ваша съседка.

— Коя?

— Емелийн Макклачи.

— Военен ли си?

— Да — отвърнах аз.

— В такъв случай Емелийн няма да те приеме. Нито път някой друг от района.

— Защо?

— Заради Брус Линдзи, разбира се.

— Бяхте ли негови приятели?

— Естествено.

— Глупости. Самият той ми каза, че няма приятели. Наричали сте го урод, странели сте от него и сте вгорчавали живота му. Затова не ми пробутвайте този номер.

— Доста си устат, синко.

— И не само това — изръмжах аз.

— И нас ли ще ни гръмнеш?

— Направо ме сърбят ръцете.

— Хайде, минавай — ухили се старецът. — Но се дръж добре с Емелийн. Тая работа с Брус здравата я разтърси.

Тръгнах да прекосявам двора. В далечината отново екна тежко боботене. Хеликоптерът излиташе от Келам. Кратка визита. А може би доставка или вдигане на стока. Видях как набира височина над дърветата. Тънък силует с наведен нос, който бързо изчезна на север.

Прекрачих телената ограда и се озовах в парцела на къщата-бар. Технически погледнато, и той беше частна собственост, но кръчмите обикновено не гонят клиентите си, а ги приветстват. Освен това в двора нямаше жива душа. Заобиколих къщата и безпрепятствено излязох на улицата.

Точно навреме, за да видя едно хъмви, което спираше пред къщата на Макклачи.

Хъмвито е широк военен джип, тежък и солиден. Запълваше почти цялата уличка. От едната канавка до другата. Беше боядисано в стандартните камуфлажни цветове — зелено и черно. Чисто и излъскано. Вероятно съвсем ново.

Насочих се натам и спрях пред него в момента, в който моторът заглъхна. От шофьорската врата слезе мъж в униформа на пехотинец и лъснати ботуши. Още преди началото на кариерата си знаех, че на бойните униформи има ненатрапващи се лентички с името и нашивки за съответния чин. Като всичко останало в армията. Ненатрапващо се означаваше, че лентичката е широка малко повече от сантиметър, а името, изписано върху нея, може да бъде прочетено само от близко разстояние, обикновено доста по-малко от метър. Несъмнено по инициатива на офицерския състав. Офицерите никога не могат да се отърват от подозрението, че първи ще бъдат улучени от снайперистите на врага. В резултат на всичко това изобщо не разбрах кой е човекът, току-що слязъл от хъмвито. Можеше да бъде както сержант, така и генерал-майор. Не повече, защото генерал-лейтенантите и онези над тях никога не шофират сами. Нито когато са на служба, нито когато почиват. По принцип те рядко правят нещо сами.

Но в случая имах силното предчувствие, че зная кой е мъжът в униформата. Всъщност задачата беше с понижена трудност. Кой друг би получил разрешение да напуска базата? На всичкото отгоре приличаше на мен. Същият ръст, същото телосложение, горе-долу същият тен. Все едно че се гледах в огледало. С изключение на факта, че беше пет години по-млад и това си личеше по походката му — пружинираща, пълна с енергия. Безпристрастният наблюдател би го определил като млад и темпераментен, докато за мен преценката щеше да звучи по-различно — стар и преуморен. Толкова силен беше контрастът между двама ни.

Изчака ме да се приближа. Гледаше ме с нескрито любопитство и очевидно се питаше кой е този бял мъж и какво търси в квартал, населен с чернокожи. Оставих го да ме зяпа, докато стигнах на два метра от него. По принцип имам добро зрение, което ми позволява да разчитам ненатрапващите се имена от по-сериозно разстояние. Особено под яркото следобедно слънце на Мисисипи.