Лий Чайлд - Аферата

— Какво каза за Джанис Мей Чапман?

— Направи един изключително компетентен преглед на нещо, което звучеше като изключително компетентно разследване, доказващо, че никой от Келам не е бил замесен в каквото и да било.

— Не му повярва, нали?

— Почти му повярвах — въздъхна Деверо.

— Но?

— Не успя да скрие съперничеството. Напротив, подчерта го. Той срещу мен. Не армията срещу местния шериф. Това е предизвикателството. Желанието му е да убеди света, че престъпникът е от моята страна на оградата. Но и аз не съм вчерашна. Какво друго би предложил на света, да го вземат мътните?

— Какво ще правиш?

— Още не съм решила.

— Какво искаш да правиш?

— Мънро не уважава и морската пехота. Той срещу мен означава армията срещу Корпуса. Лош избор на бойна тактика. След като желае съперничество, ще го получи. Искам да го сритам в топките. Искам да го нашибам с камшик, както се шибат наети мулета. Искам да открия истината и да му я напъхам в задника.

— Вярваш ли, че можеш да го направиш?

— Да, но само ако ти ми помогнеш.

Останахме мълчаливи в работещия каприс в продължение на безкрайно дълга минута. В предишния си живот колата беше изкарала поне десет хиляди часа дежурства с работещ двигател, дебнейки из улиците на Чикаго, Ню Орлиънс или Бог знае къде. Всяка пора от вътрешността беше пропита с миризма на пот и умора, а мръсотията беше превзела всичко. Стелките на пода се бяха вцепенили в отделни вълма, приличащи на плоски перли.

— Извинявам се — каза Деверо.

— За какво?

— За молбата за помощ. Не беше честно от моя страна. Моля те да забравиш думите ми.

— Добре.

— Да те оставя ли някъде?

— Защо не отскочим да си побъбрим с любопитните съседи на Джанис Мей Чапман?

— Не — поклати глава тя. — Няма да ти позволя. Не мога да допусна да се обърнеш срещу своите.

— Може би няма да се обърна срещу тях — отвърнах. — Може би ще направя точно това, което очакват от мен. Защото бих могъл да помогна на Мънро, а не на теб. Защото той може да се окаже прав. Ние все още нямаме представа кой какво е направил.

Ние. Деверо не ме поправи.

— Какви са твоите предположения? — попита тя.

Спомних си за колите, които профучаваха към и от Келам, превозвайки скъпоплатени адвокати. Спомних си за забранената зона и за паниката в гласа на Джон Джеймс Фрейзър от Пентагона. Офицерът за връзки със Сената.

— Моите предположения са, че това е работа на някой от Келам — отвърнах.

— Сигурен ли си, че желаеш да провериш дали наистина е така?

— Рисковано е да говориш с човек, който държи пистолет. Но не и когато му задаваш въпроси.

Къщата на Джанис Мей Чапман се намираше на сто метра от жп линията. Едно от последните три жилища в задънената улица на километър и половина югоизточно от главната. Беше малка, разположена в дъното на двор с клиновидна форма, който опираше в овално хълмче — около него колите можеха да направят обратен завой. Гледаше към други две къщи и заемаше мястото на цифрата девет върху въображаем циферблат, докато отсрещните бяха на две и на четири. Беше най-малко петдесетгодишна, но с нова мазилка и нов покрив. Личеше, че пространството около нея е пипнато от добър ландшафтен архитект. Подобно беше състоянието и на другите две къщи — добре поддържани като всички останали по улицата. Явно това беше островчето на средната класа в Картър Кросинг. Дворовете бяха зелени и почистени от бурени, алеите за автомобили — наскоро асфалтирани и без пукнатини, пощенските кутии бяха здрави и поставени отвесно. Единственият недостатък на квартала беше близостта на жп линията, но в днешно време тя все пак се използваше само веднъж в денонощието. Една минута от хиляда четиристотин и четирийсет. Доста добра сделка.

Къщата на Чапман имаше широка покрита веранда и красив парапет от ковано желязо. Тя беше заета от два бели шезлонга, а подът й бе застлан с рогозка в пастелни цветове. Двете отсрещни къщи имаха абсолютно същите веранди със същото обзавеждане. С една съществена разлика — и на двете седеше по една белокоса старица, облечена в пеньоар на цветя. Те ни наблюдаваха с изправени гърбове от шезлонгите си.

Останахме в колата около минута, после Деверо я премести още малко напред и спря точно по средата на обръщалото. Слязохме и се изправихме под лъчите на следобедното слънце.

— От коя ще започнем? — попитах.

— Няма значение. Която и да изберем, другата ще цъфне до трийсет секунди.