Лий Чайлд - Аферата

— Хонда — обади се Деверо, неусетно появила се до мен. — Хонда сивик. Закупена нова преди три години от представителството на „Хонда“ в Тюпълоу. В отлично техническо състояние.

— Къде е? — вдигнах глава аз.

— В гаража — отвърна Деверо и махна към вратата.

Извадих портмонето от чантата. В него нямаше нищо, освен малко пари и шофьорска книжка от Мисисипи, издадена преди три години. Снимката скриваше най-малко половината от привлекателността на Чапман, но въпреки това привличаше погледа. Парите бяха по-малко от трийсет долара.

Върнах портмонето обратно и оставих чантата на мястото й до хладилника. После отворих вратата, която беше посочила Деверо. Зад нея имаше малко мокро помещение с още две врати. Тази отляво водеше към задния двор, а от другата се влизаше направо в гаража. Там нямаше абсолютно нищо, освен хондата. Компактен сребрист автомобил без нито една драскотина. Просто стоеше и чакаше. Студен, търпелив, излъчващ едва доловима миризма на автомобилно масло. Около него имаше само цимент, гладък и добре почистен. Никакви кашони за пренасяне, никакви стари мебели, никакви непотребни вещи.

Абсолютно нищо.

Странно.

Отворих вратата към задния двор и излязох навън. Деверо ме последва.

— Е, какво ти е мнението? — попита тя. — Пропуснала ли съм нещо?

— Да — отвърнах аз. — Има неща, които всеки би трябвало да види.

— Какво съм пропуснала?

— Нищо. Говоря за неща, на които трябваше да обърнем внимание. Точно там е работата. Съвсем конкретни неща, които не видяхме, защото липсват.

— Какви неща? — повтори тя.

— По-късно ще ти обясня — отвърнах аз просто защото в същия миг вниманието ми беше привлечено от нещо друго.

Задният двор на Джанис Мей Чапман беше по-зле поддържан от предния. Всъщност изобщо не беше поддържан. Представляваше изоставена и тъжно изглеждаща поляна, подстригвана преди много време. Бурени вместо трева. В далечния й край се виждаше ниска дъсчена ограда, олющена и изгнила. Част от нея беше паднала.

Това, което беше привлякло вниманието ми от прага, беше едва забележима пътечка между орязаните бурени. Видях я единствено благодарение на следобедното слънце, което я осветяваше косо. Представляваше тясна лента от стъпкани съчки, малко по-тъмна от поляната, която криволичеше по посока на дупката в оградата.

Направих две крачки по нея, спрях и погледнах надолу. Земята пукаше под краката ми. Деверо се блъсна в мен.

Това беше второто докосване помежду ни.

— Какво става? — попита тя.

Вдигнах глава и я погледнах.

— Спокойно, едно по едно — казах аз и отново поех напред.

Пътечката прекосяваше оградата и продължаваше в запустяло поле, широко стотина метра. Далечният му край опираше в насипа на железопътната линия. Вдясно стърчаха два голи стълба, явно останали от някаква бариера. От тях започваше черен път, който чезнеше на изток.

— Старите дружки са й дошли до гуша — заявих аз. — Започнала е да им прави номера. Понякога е излизала по нормалния начин, понякога се е измъквала отзад. Обзалагам се, че част от обожателите й са казвали лека нощ, а след това са се промъквали отзад за нещо повече.

— Мамка му! — промърмори Деверо.

— Не я обвинявам. Нито пък обожателите й или старите квачки. Хората вършат подобни неща.

— Но това обезсилва техните показания.

— Това е била целта на Чапман. Никога не е допускала, че може да има някакво друго значение.

— Следователно ние не знаем кога се е прибрала и кога е излязла в последния ден от живота си.

Замълчах и се огледах. Нищо. Нито къщи, нито хора. Пуст пейзаж, пълна дискретност.

После се обърнах и отново огледах буренясалата поляна.

— Какво? — отново попита Деверо.

— Купила е това място преди три години, нали?

— Да.

— Била е на двайсет и четири.

— Да.

— Нормално ли е двайсет и четири годишни младежи да притежават недвижима собственост?

— Може би не.

— Без ипотека?

— Решително не. Но какво общо има с това дворът?

— Не си е падала по градинарството.

— Което не е престъпление.

— Предишният собственик също не е бил запален градинар. Случайно да го познаваш?

— Преди три години все още служех в Корпуса.

— Не е ли бил някой от кореняците, които помниш от дете? Може би още една стара квачка за попълване на комплекта?

— Защо питаш?

— Просто ей така. Едва ли е важно. Но който и да е бил предишният собственик, не си е падал по стригане на трева и плевене на цветни лехи. Затова ги е заменил с нещо друго.