Лий Чайлд - Аферата

В крайна сметка стигнах до заключението, че ризата си е просто риза, прекосих платното и поех покрай витрините на главната. Минаваше пет следобед и повечето магазини бяха пред затваряне. Само един от тях предлагаше мъжко облекло. Това не беше особено окуражаващо. На витрината беше изложено яке от някаква синтетична материя, наподобяваща дънков плат. Прекалено лъскава. Сякаш беше направена от ядрени отпадъци. Но изборът ми се изчерпваше само с аптеката, където се продаваха тениски за по един долар. По тази причина влязох да разгледам.

Магазинът предлагаше още купища стока, изработена от съмнителни материали, но имаше и нормални неща. Възрастният човек зад щанда изглеждаше щастлив, че има клиент. На врата му висеше шивашки метър, наподобяващ шнур за служебна карта. Или лекарски стетоскоп. Не каза нито дума, но веднага разбра, че ми трябва риза. Реагираше на местенето ми от купчина на купчина с одобрително кимане или бърчене на вежди. Като в онази детска игра „топло-студено“.

В крайна сметка се спрях на бяла риза от плътен памук. Моят размер — XXL. Занесох я на щанда и попитах:

— Според вас става ли за работа в офис?

— Да, сър, става — кимна възрастният човек.

— А за вечеря в ресторант?

— За нея ще ви трябва нещо по-изискано, сър. Може би пепитена.

— Значи не мислите, че тази риза може да се нарече официална?

— Не, сър. Не и при по-внимателно вглеждане.

— Нищо, ще я взема.

Ризата ми излезе по-евтино, отколкото очаквах. Старецът ми я уви в хартия, която превърна в спретнат пакет. Понесох я обратно към хотела с намерението да я оставя в стаята си. Появих се във фоайето в момента, в който собственикът бързаше нагоре по стълбите. Обърна се при отварянето на входната врата, видя ме и спря на място.

— Чичо ви пак ви търси по телефона — задъхано съобщи той.

Приех обаждането в задната стаичка, както преди. Гарбър ми прозвуча колебливо и аз веднага започнах да се притеснявам.

— Как си? — започна той.

— Добре съм. А ти?

— Как вървят нещата при теб?

— Зле.

— С шерифа ли?

— Не, тя е окей.

— Елизабет Деверо, нали? Направихме й малка проверка.

— По какъв начин?

— Поприказвахме си с някои хора от Корпуса на морската пехота.

— Защо?

— За да потърсим нещо, което можеш да използваш срещу нея. Може би на някой етап ще ти потрябва лост.

— Спестете си труда. Не тя е проблемът.

— А кой?

— Ние — рекох. — Ти или някой друг. Имам предвид армията, която патрулира около оградата на Келам и стреля по хората.

— Това е абсолютно изключено!

— Видях кръвта със собствените си очи. А останките от колата бяха старателно почистени.

— Невъзможно!

— Да, ама се случва. Трябва да го прекратите. В момента имате голям проблем, който като нищо може да прерасне в Трета световна война.

— Нещо бъркаш.

— Не бъркам. Тук имаме двама пребити и един мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Да.

— Причини?

— Кръвозагуба вследствие огнестрелна рана в бедрото. Има нескопосан опит да се спре кръвотечението с марля от войнишка аптечка. А на местопрестъплението открих гилза на натовски патрон.

— Не сме ние. Иначе щях да съм осведомен.

— Щеше, значи. Ами аз? Там горе ти си правиш догадките, но тук долу аз виждам нещата със собствените си очи.

— Това не е законно.

— Я пак? В най-лошия случай става въпрос за погрешно политическо решение. А в най-добрия — някой нещо се е провинил. Твоята работа е да откриеш кое от двете и да му сложиш край.

— Как? — попита Гарбър. — Нима предлагаш да посоча наслуки някаква бройка висши офицери и да ги обвиня в умишлено нарушаване на закона? Може би най-тежкото в историята на американската армия? Нали ще ме заключат още сега, а утре сутринта ще ме осъдят по бързата процедура?

Замълчах, за да успокоя дишането си. А после попитах:

— Има ли имена, които не трябва да споменавам по открита линия?

— Има имена, които изобщо не ти трябва да знаеш — отговори Гарбър.

— Тая работа излиза извън контрол. И става все по-лоша. С очите си видях трима адвокати, които влизат и излизат от Келам. Някой трябва да вземе решение. Въпросният офицер трябва да бъде разжалван и уволнен. Веднага!

— Това няма как да стане. Не и докато Косово е на дневен ред. Става въпрос за човек, който може да прекрати една война сам, с голи ръце.

— Той е член на отряд от четиристотин души, за бога!

— Нужен е за политическите кампании след две години. Помисли си. Ще бъде нещо като Самотния рейнджър.