— Когото ще заключат в „Левънуърт“.
— Мънро не мисли така. Според него въпросният офицер е по-скоро невинен.
— В такъв случай трябва да действаме адекватно. Край на адвокатите и на патрулирането извън базата.
— Изобщо не патрулираме извън базата.
Отказах се да споря.
— Нещо друго?
— Това е. Трябва да го направя. Надявам се да ме разбереш.
— Ами пробвай.
— Имаш картичка от брат си.
— Къде?
— В кабинета си.
— А ти я прочете, така ли?
— Армейският офицер не може да разчита на лично пространство.
— И това ли го има в устава? Може би в раздела с прическите?
— Трябва да ми обясниш смисъла й.
— Защо? Какво пише?
— Отпред е снимка на центъра на Атланта. Изпратена е преди единайсет дни от летището на Атланта. Текстът гласи следното: „Отивам по работа в един град на име Маргрейв, южно от тук. Чух, че в него бил умрял Слепия Блейк. Ще ти пратя подробности.“ Подписана е „Джо“.
— Знам как се казва брат ми.
— Какво означава това?
— Лична бележка, нищо повече.
— Заповядвам ти да ми дадеш обяснение. Извинявай, но съм длъжен да го направя.
— Завършил си основно образование. Би трябвало да можеш да четеш.
— Какво означава това?
— Означава каквото пише. Пътува на юг от Атланта към някакъв град на име Маргрейв.
— Кой е Слепия Блейк?
— Китарист от едно време. Майстор на блуса. Една от първите легенди.
— Защо Джо те информира за него?
— Поради общи интереси.
— Какво иска да каже с това „ще ти пратя подробности“?
— Точно това, което казва.
— Подробности за какво?
— За Слепия Блейк, разбира се. Дали е умрял там или не.
— Какво значение има къде е умрял?
— Никакво. Обикновена подробност. Като събирането на бейзболни картички.
— Значи наистина става въпрос за бейзболни картички.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
— Това не е ли шифровано съобщение?
— Защо трябва да е шифровано, по дяволите?
— Днес си звънял в службата му — рече Гарбър.
— И това ли знаеш?
— Имаме си своите механизми.
— Момичето в офиса му ли ви каза?
— Нямам право да споделям подробности. Но искам да знам защо си го търсил.
— Той ми е брат.
— Защо точно сега? Може би щеше да го попиташ нещо?
— Точно така — отвърнах. — Щях да го попитам как е. От чиста любезност.
— Защо сега? Има ли някаква връзка с Келам?
— Това не ти влиза в работата.
— Всичко ми влиза в работата, Ричър. Трябва да ми помогнеш.
— Преди Джанис Мей Чапман тук са били убити други две жени. И двете чернокожи. Това случайно да ти е известно? Ако е, трябва да го имаш предвид, когато мислиш за политически кампании. Пренебрегнали сме го, а после убиват бяла жена и главите ни ще се пръснат.
— Каква връзка има това с Джо?
— Говорих с по-малкия брат на втората жертва и се сетих за него. Това е всичко.
— А Джо споменавал ли ти е нещо за някакви пари, идващи от Косово?
— Не успях да го хвана. Беше заминал за Джорджия.
— Пак ли в Атланта? Или в Маргрейв?
— Нямам представа. Джорджия е голям щат.
— Окей — каза Гарбър. — Извинявам се за нахалството.
— Кой по-точно се е загрижил за някакви пари от Косово? — попитах аз.
— Нямам право да споделям подробности.
Затворих телефона, направих няколко дълбоки вдишвания и отнесох новата риза в стаята си. Помислих си за вечерята с Елизабет Деверо. До нея оставаха цели три часа и само една несвършена работа.
Излязох пред хотела и се шмугнах в алеята между аптеката и смесения магазин, която ме изведе на задната улица, пред бар „Бренънс“ и финансовата къща. Там, където бяха открили тялото на Джанис Мей Чапман. Купчината пясък си беше на мястото — изсъхнала, с тънка коричка отгоре, леко разпръсната от вятъра. Заобиколих я и огледах слабо оживената улица. Поради запечатаната база повечето барове бяха затворени. Нямаше смисъл да работят при липсата на клиенти. Просто икономическо правило.
Но „Бренънс“ работеше. Може би като израз на предизвикателен оптимизъм, може би в името на традицията. Влязох. Беше празно. Двама мъже подреждаха бутилки по рафтовете. Приличаха си като братя. Около трийсет, с разлика не повече от две години, като тази между мен и Джо. Безспорно наясно с механизмите, които движат живота — нещо, което може би щеше да ми донесе предимство. Салонът по нищо не се различаваше от хилядите барове около военните бази, на които се бях нагледал — проста, но ефективна машина за превръщане на скуката в пари. Беше достатъчно просторен — може би защото някога е бил малък ресторант. А от малките ресторанти стават големи барове. Украсата беше по-добра от средната — предимно туристически плакати по стените, изобразяващи нощни гледки от най-красивите градове по света. Никакви местни пейзажи, което беше умно. Когато в продължение на шест месеца си наврян в задника на нищото, едва ли ще искаш да ти го напомнят и от стените на кръчмата.
Читать дальше