Лий Чайлд - Аферата

Бутнах вратата на ресторанта, но само за да установя, че с изключение на сервитьорката и възрастната двойка от „Тусейнтс“ заведението беше празно. Старците изглеждаха по средата на вечерния си маратон. Жената четеше книга, а пред мъжа лежеше разтворен вестник. Деверо все още не се беше появила.

Обясних на сервитьорката, че чакам компания, после поръчах маса за четирима, преценил, че двойката ще бъде малко тясна за по-продължителен социален контакт. Тя ме настани на една маса близо до вратата, а аз веднага се насочих към тоалетната.

Наплисках лицето си и измих ръцете си до лактите с гореща вода и сапун. Прекарах пръсти през мократа си коса и направих няколко вдишвания и издишвания. Адреналинът е гадно нещо. Никога не знае кога да си тръгне. Размахах ръце и изпънах рамене, после се погледнах в огледалото. Косата ми изглеждаше наред, лицето ми беше чисто.

Но по ризата ми имаше кръв.

На джобчето и над него. Също и отдолу. Не беше много, но си личеше. Няколко ярки капчици във формата на запетайки. Сякаш някой ме беше напръскал. Или бях ходил под ръмящ дъждец. Което си беше точно така. Вторият отмъстител, когото бях праснал в основата на носа. А от там беше рукнала кръв като вода в тоалетна чиния.

— По дяволите! — рекох. Тихо, сякаш на себе си.

Старата ми риза беше в кошчето за боклук в хотелската стая.

Магазините бяха затворени. Приближих се до умивалника и се огледах по-отблизо. Капчиците вече засъхваха, придобивайки кафяв цвят. Може би щяха да се превърнат в нещо, което нарочно е там. Като лого. Или като някаква единична шарка върху плата.

Още няколко пъти вдишах дълбоко и издишах.

Нищо не можех да направя.

Тръгнах обратно към салона. Влязох там в момента, в който Деверо затваряше входната врата след себе си.

Не беше с униформа. Сребриста копринена блуза и черна пола до коленете. Високи токчета, сребърно колие. Блузата беше тънка и прилепнала, с отворена яка. Полата пристягаше талията й — толкова тънка, че бих могъл да я обхвана с длани. Боси крака. Стройни и дълги. Косата й беше още влажна от душа, спускаща се свободно към раменете и гърба. Усмивката й озаряваше невероятните й очи.

Заведох я на масата. Седнахме един срещу друг. Беше дребна и стегната. Усетих парфюма й. Лек и загадъчен. Харесах го.

— Извинявай, че закъснях — каза тя.

— Няма проблем.

— Имаш кръв по ризата си.

— Така ли?

— Откъде е?

— От един магазин срещу хотела.

— Не те питам за ризата, а за кръвта. Не си се порязал при бръснене.

— Нали каза да не се бръсна.

— Знам. Така повече ми харесваш.

— Ти също изглеждаш страхотно.

— Благодаря. Реших да си тръгна по-рано. Прибрах се да се преоблека.

— Виждам.

— Живея в хотела.

— Знам.

— Стая седемнайсет.

— Знам.

— С балкон към улицата.

— Значи си видяла?

— Всичко — кимна тя.

— В такъв случай съм изненадан, че не отмени срещата.

— Среща ли беше?

— Да, среща за вечеря.

— Не им даде възможност за първи удар.

— Ако бях, сега нямаше да съм тук.

— Вярно — кимна тя и се усмихна. — Беше доста добър.

— Благодаря — рекох.

— Ама ми изтъняваш бюджета. Пелегрино и Бътлър работят извънредно, за да ги изнесат. Исках да ги няма, преди собствениците на хотела да приключат с вечерята. Гласоподавателите не обичат уличните безредици.

Сервитьорката дойде да ни вземе поръчката. Не носеше меню. Деверо се хранеше тук три пъти дневно в продължение на две години. И познаваше менюто. Поръча си чийзбургер. Аз също, с чаша кафе. Жената си записа и се оттегли.

— Вчера яде чийзбургер — отбелязах аз.

— Както всеки ден — отвърна Деверо.

— Наистина ли?

— Правя едни и същи неща всеки ден — кимна тя. — И ям едни и същи неща.

— Как не напълняваш?

— Хабя умствена енергия — отвърна тя. — Много се тревожа.

— За какво?

— В момента за един човек от Оксфорд, Мисисипи. Онзи с огнестрелната рана в бедрото. Докторът донесе личните му вещи в службата. Портфейл и бележник. Бил е журналист.

— От някой голям вестник ли?

— Не, на свободна практика. Вероятно е имал трудности да си вади хляба. Журналистическата му карта е отпреди две години. В Оксфорд излизат два конкуриращи се вестника. Предполагам, че се е опитвал да продаде материал на някой от тях.

— В Оксфорд има и училище, нали?

— „Олд Мис“ — каза тя. — Радикално, като целия щат.

— Защо се е появил тук?

— Много бих искала да го попитам. Може би е разполагал с нещо, което би ми било от полза.