Лий Чайлд - Аферата

— Някои немного приятни неща.

— Значи е време за разплата. Или те пречупват, или те разкарват. Някъде имаш врагове. Знаеш ли ги кои са?

— Не — поклатих глава аз.

Довършихме вечерята си в мълчание. Месо, хляб, сирене, картофи — всичко изчезна. Коремът ми натежа. Деверо беше два пъти по-дребна от мен, ако не и повече. Чудно къде бе побрала толкова храна.

— Разкажи ми за брат си — каза тя.

— Предпочитам да говорим за теб.

— За мен ли? Няма нищо за казване. Картър Кросинг, морската пехота, после обратно в Картър Кросинг. Това е цялата история на живота ми. Нямам братя и сестри. Ти колко имаш?

— Само брат ми.

— По-малък или по-голям?

— Две години по-голям. Роден далеч, някъде из Тихия океан. Отдавна не съм го виждал.

— Приличате ли си?

— Ние сме нещо като две версии на една и съща личност. Да, приличаме си. Той е по-умен от мен, но аз съм по-сръчен. Той е мозъкът, а аз — мускулите. Според родителите ни той беше доброто момче, а аз — лошото. Ей такива неща.

— С какво се занимава?

Замълчах за момент, после поклатих глава.

— Не мога да ти кажа.

— Работата му е секретна?

— Не съвсем. Но може би ще те насочи към едно от нещата, които в момента безпокоят армията.

Тя се усмихна. Беше много търпелива жена.

— Ще хапнем ли по един пай?

Поръчахме две парчета пай с праскови, същия, който бях опитал предишната вечер. И кафе, този път и за двама ни. Приех го като добър знак. Тя не се притесняваше, че трудно ще заспи. Може би точно това искаше. Докато сервитьорката беше в кухнята, възрастните собственици на хотела се надигнаха да си ходят. Спряха край масата ни. Бяха решили да бъдат любезни. Разговорът се изчерпа с няколко банални израза, много кимане и усмивки.

Часовникът в главата ми удари десет. Паят и кафето пристигнаха. Не им обърнах вниманието, което заслужаваха, главно защото се бях вторачил в третото копче на блузата на Деверо. Забелязах го още в началото. Първото закопчано, следователно и първото, което се нуждаеше от разкопчаване. Малко, седефено, сребристо.

Сервитьорката дойде да ни предложи още кафе. Отказах, може би за пръв път в живота си. Деверо също поклати глава. Жената сложи сметката пред мен с цифрите надолу. Обърнах я. Нищо особено. Но годината беше 1997-а и човек все още можеше да се нахрани добре и с войнишка заплата. Хвърлих няколко банкноти на масата, погледнах Деверо и попитах:

— Ще разрешиш ли да те изпратя до дома?

— Вече си мислех, че никога няма да попиташ — усмихна се тя.

Пелегрино и Бътлър си бяха свършили работата. Тоест бяха заработили извънредната си надница. Представителите на фамилия Маккини ги нямаше. Осветената от луната главна улица беше тиха и абсолютно пуста. Деверо беше по-висока на токчетата си. Крачехме един до друг. Достатъчно близо, за да доловя тихия шепот на коприната, докосваща кожата й. И да усетя лекия аромат на парфюма й.

Стигнахме до хотела, изкачихме проядените стъпала и прекосихме верандата. Отворих й вратата. Старецът шеташе зад гишето. Кимнахме му за лека нощ и поехме по стълбите. Горе Деверо спря и се обърна към мен.

— Е, лека нощ, мистър Ричър. Още веднъж благодаря за хубавата вечеря.

Високо и ясно.

Стоях на място, без да помръдвам.

Тя прекоси коридора.

Извади ключа.

Пъхна го в ключалката на номер седемнайсет.

Вратата се отвори.

После шумно се затвори. Тя се върна на пръсти при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Това беше за стареца долу — прошепна в ухото ми. — Трябва да се грижа за репутацията си. Гласоподавателите не бива да бъдат шокирани.

Изпуснах въздуха от гърдите си, хванах я за ръката и я поведох към стаята си.

И двамата бяхме на трийсет и шест. Зрели хора, а не тийнейджъри. Затова не бързахме, не бяхме припрени. Отделяхме достатъчно време за всичко. И то какво време! Най-хубавото, което бях изживявал.

Целунахме се веднага след като вратата се затвори зад нас. Устните й бяха хладни и влажни. Ситни зъби, пъргаво езиче. Страхотна целувка. Едната ми ръка беше на косата й, а другата — ниско на гърба. Тя се притисна в мен. Тялото й се движеше. Очите й бяха отворени, също като моите. Тази първа целувка продължи дълго време. Пет минути, може би десет. И двамата бяхме търпеливи. Не бързахме. Много ни биваше в това. Според мен прекрасно разбирахме, че първият път е само веднъж. И затова искахме да му се наслаждаваме дълго.

После изпитахме нужда да си поемем въздух. Аз смъкнах ризата си. Не исках кръвта на Маккини помежду ни. Имах голям белег от шрапнел ниско на корема. Приличаше на белезникав октопод, който изпълзява от кръста нагоре. Грозни следи от шевове. Белегът ми обикновено предизвикваше въпроси. Но Деверо го подмина, въпреки че го видя. Продължи напред, като истински морски пехотинец, който беше виждал какво ли не. Ръката й се вдигна към най-горното закопчано копче — третото.