Лий Чайлд - Аферата

Лежах по гръб. Тя застана на колене и смъкна боксерките ми. Усмихна се. Аз също. След десет фантастични минути си разменихме местата. Бикините й се плъзнаха надолу и спряха по средата на бедрата. Тя повдигна колене и ме остави да ги сваля. Зарових лице между бедрата й. Беше влажна и сладка. Цялото й тяло потрепваше. Започна да върти глава наляво-надясно, раменете й се притиснаха в матрака, пръстите й разрошиха косата ми.

После мигът настъпи. Започнахме бавно и нежно. Дълго и страстно. Дълбоко и без усилия. Лицето й пламна, от гърдите й излетя стон. От моите също. Продължихме дълго и бавно.

После по-бързо и по-грубо.

Задъхахме се.

По-бързо, по-силно.

Дишахме все по-тежко.

— Чакай! — прошепна тя.

— Какво?

— Не сега, още не! По-бавно!

Отново се върнахме на предишното темпо. Дълго и бавно.

Дишането ни започна да се ускорява.

Задъхахме се.

— Да, да! — прошепна тя. — Сега, сега, сега !

По-бързо и по-силно.

Още по-бързо, още по-силно.

Стаята започна да се тресе.

Отначало почти незабележимо. Като слаб, но постоянен тремор. Като отзвук от далечно земетресение. Френският прозорец тихо зазвънтя. Нещо задрънча на лавицата в банята. Подът заскърца. Вратата към коридора затрака. Обувките ми започнаха да подскачат, рамката на леглото захлопа по стената. Подът се разлюля, стените потрепериха. В джоба на захвърления ми панталон леко зазвънтяха монети. Леглото се разтресе и започна да се движи по разлюляния под.

После нощният влак отмина.

Останахме да лежим един до друг. Голи, потни и задъхани, хванати за ръце. Очите ми бяха заковани в тавана.

— Цели две години го исках — прошепна Деверо. — Все си мислех, че има начин да се възползвам от преминаването на проклетия влак.

— Ако някога изобщо си купя къща, тя със сигурност ще бъде край железопътна линия — промърморих аз.

Тя смени позата си и се сгуши до мен. Прехвърлих ръка през рамото й. Останахме да лежим неподвижно. Изтощени, задоволени. В главата ми прозвуча музиката на Слепия Блейк. Преди време имах на касета всичките му парчета, записани от стари плочи. Пукотът на изподраскания бакелит беше толкова силен, че почти заглушаваше тихия тъжен глас и проплакването на китарата, бавно навлизаща в ритъма на гърмящите релси. Сляп мъж. Сляп по рождение. Никога не беше виждал влак, но беше слушал много. Това не подлежеше на съмнение.

Деверо ме попита за какво си мисля и аз й казах.

— За него е споменал брат ми в картичката.

— Още ли си ядосан?

— По-скоро съм тъжен — отвърнах.

— Защо?

— Тази мисия беше грешка. Не трябваше да ме изпращат като външен наблюдател. Не и за подобни неща. Те ме карат да си мисля за… За тях , а не за нас .

После лениво обсъдихме въпроса дали да се връща в стаята си. Репутация, гласоподаватели. Казах й, че старецът беше почукал на вратата ми при обаждането на Гарбър. И хубавичко беше огледал стаята. Тя отвърна, че ако това се случи отново, аз просто ще се замотая за момент, докато се скрие в банята. После добави, че рядко чукат на нейната врата. А ако на следващата сутрин това случайно се случи, със сигурност ще решат, че е излязла рано по работа. Което щеше да бъде абсолютно нормално. В крайна сметка наистина беше затънала до гуша в работа.

— Може би Джанис Чапман е правила точно това, което направихме ние — прошепна тя. — Направо върху чакъла с приятеля си, който и да е бил той. В задния си двор, в полунощ, под звездите. Линията е съвсем близо. Сигурно е било страхотно на открито…

— Абсолютно — кимнах аз. — Снощи посрещнах влака на метър от релсите. Все едно че настъпваше краят на света.

— Дали времето ще съвпадне? Имам предвид охлузванията.

— Ако е правила секс в полунощ, значи е била убита в четири сутринта. Кога са я открили?

— В десет вечерта. Това са цели осемнайсет часа. Предполагам, че вече е имало някакъв процес на разлагане.

— Може би. Но обезкървените трупове имат малко странно поведение. Трудно е да се каже. А и твоят съдебен лекар едва ли може да се нарече Шерлок Холмс.

— Значи е възможно?

— Трябва да обясним защо е облякла хубава рокля и чорапогащник между полунощ и четири сутринта.

Замислихме се за миг, после се предадохме на инерцията. Забравихме всякакви рокли и чорапогащници, гласоподаватели и репутации. А след това заспахме прегърнати. Направо върху завивките, голи. Потънали в дълбоката нощна тишина на Мисисипи.

Четири часа по-късно отворих очи, дълбоко убеден в правотата на едно свое старо убеждение: няма нищо по-хубаво от втория път. Забравяш за тромавото неудобство на първия път, обръщаш гръб на всичките му малки трикове, свързани с първоначалното впечатление. Появява се нова близост, но не за сметка на възбудата. Вече имаш представа какво се получава и какво не. И си готов за втория път, който си е чиста проба рокендрол.