Лий Чайлд - Аферата

Сервитьорката се появи с кафето ми и чаша вода за Деверо. Старецът от хотела изсумтя зад гърба ми и прелисти вестника си.

— Моят командващ офицер продължава да отрича за следите от ботуши извън оградата — рекох.

— Как го приемаш? — попита Деверо.

— Не знам. Никога досега не ме е лъгал.

— Може би някой лъже него.

— Толкова млада и вече толкова цинична.

— А това как го приемаш?

— Ти какво? На психоаналитик ли се правиш?

— Не, просто ми е любопитно — усмихна се тя. — Защото бях там. Предполагам, че ще се ядосаш.

— Аз никога не се ядосвам. Адски спокоен тип съм.

— Преди двайсет минути изглеждаше доста ядосан. Имам предвид фамилията Маккини.

— Това беше само технически проблем. Проблем на време и пространство. Не исках да закъснея за вечерята. Но не бях ядосан. Е, поне в началото. После малко ми се вдигна адреналинът. Знаеш как е. Предишния път, когато ми цъфнаха четирима, им дадох шанс да се върнат с подкрепления. И какво направиха? Прибавиха още двама. Толкоз. Общата бройка нарасна на шестима. Какво означава това ? Умишлена проява на неуважение. Все едно да ми се изпикаят в краката.

— Повечето хора биха казали, че шестима срещу един е сериозно предимство — отбеляза тя.

— Но аз ги предупредих. Казах им, че ще им са нужни повече хора. Опитах се да бъда честен с тях. Те обаче не ме послушаха. Сякаш разговарях с Пентагона.

— Между другото как вървят нещата с тях?

— Зле. Не са по-добри от фамилията Маккини.

— Тревожиш ли се?

— Някои хора се тревожат.

— Така и трябва да бъде. Армията ще се промени.

— А заедно с нея и морската пехота.

— Сигурно — усмихна се тя. — Но не много. Основната мишена е армията. Лесна мишена, защото е скучна. Но морската пехота е друга работа.

— Така ли мислиш?

— О, я стига! — тръсна глава. — Ние сме блестящи. Имаме страхотни униформи. Изпълняваме страхотни операции и правим страхотни погребения. И знаеш ли защо? Защото притежаваме добър пиар. Получаваме добри съвети. Нашите консултанти по принцип са по-добри от вашите. А нещата винаги опират до това. По тази причина вие ще загубите много, а ние — малко.

— Имате консултанти? — повдигнах вежди аз.

— И лобисти. А вие нямате ли?

— Май не — признах аз и си помислих за стария ми приятел Стан Лаури и неговите обяви за работа.

Сервитьорката донесе вечерята ни. Същата като снощи. Два огромни чийзбургера с две огромни чинии пържени картофи. Едва сега се сетих, че и на обяд бях ял същото. Но бях гладен и се нахвърлих на храната. Видях, че и Деверо направи същото. Това беше нещо като праг. Като ново начало, което би трябвало да означава нещо.

Тя преглътна хапката си и каза:

— Както и да е. Какво друго ти съобщи твоят шеф?

— Че те е проверил.

Деверо спря да дъвче.

— Това пък защо?

— За да изрови нещо, което бих могъл да използвам срещу теб.

На лицето й се появи усмивка.

— Страхувам се, че няма да открие нищо. Бях много примерен боец. Но това потвърждава подозренията ми. Колкото по-отчаяни стават опитите им да замажат нещата, толкова по-голяма е вероятността извършителят да се окаже някой военнослужещ от Келам.

След тези думи тя отново започна да се храни.

— Моят шеф се е ровил в пощата ми — казах.

— Четат писмата ти?

— Не, само една картичка от брат ми.

— Защо?

— Вероятно се надяват да изчоплят нещо.

— Е, изчоплиха ли?

— Ни най-малко. Не пишеше нищо особено.

— Ама май наистина са отчаяни, а?

— Шефът ми се извини.

— Бил е длъжен да го направи.

— Попита дали картичката не съдържа някакъв шифър. Но аз останах с впечатлението, че именно той прибягва до кодирани съобщения. През цялото време. Още в началото пропиля цели десет минути, за да ме мъмри за прическата ми. Това не му е в стила и мисля, че го направи нарочно. Иска да ми каже, че е на тъмно и изпълнява заповеди, които не харесва.

— Хубава работа! — поклати глава Деверо. — Прехвърля ти личните си проблеми. Би могъл да изпрати някой друг.

— Дали? Може би става въпрос за пакетна сделка, планирана отгоре. Все едно че собственикът на отбора става треньор и започва да реди състава. Избира мен и Мънро. Може би се готвят да прочистят стадото и ни подлагат на тест за лоялност.

— Мънро каза, че те познава само по име.

— Така е — кимнах аз. — Никога не сме се срещали.

— Името, което си си създал, може да бъде и опасно.

Не казах нищо.

— Ако помоля старите си приятели да те проверят, какво ще открият? — попита Деверо.