Лий Чайлд - Аферата

Случи се точно така. Избрахме къщата вдясно — онази върху цифрата четири на въображаемия циферблат. Още не изкачили стъпалата, съседката от цифрата две се появи зад нас. Деверо ме представи на стариците като военен следовател. Отблизо открих малки разлики между тях — едната беше по-възрастна, а другата по-слаба. По всичко останало си приличаха. Тънки шии, напукани устни, ореол от бели коси. Поздравиха ме с уважение. Бяха от поколението, което обича армията и знае нещичко за нея. Положително бяха имали съпрузи и синове в униформи. Втората световна, Корея, Виетнам.

Обърнах се да огледам обстановката от верандата. Къщата на Чапман беше част от триъгълника, на равни разстояния от другите две. Като фокална точка. Като мишена. Верандите на съседките бяха изключително удобни за картечни гнезда, покриващи фланговете.

Деверо се зае да задава въпросите, които вече бяхме обсъждали. Поиска потвърждение на всеки един и го получи. Всички отговори бяха отрицателни. Никоя от тях не беше видяла Джанис да излиза в деня на смъртта си. Нито сутринта, нито следобед, нито вечерта. Нито пеша, нито с колата си, нито с чужда кола. Не, не бяха забелязали нищо необичайно. Нямаха какво да добавят.

Следващият въпрос беше по-труден от тактическа гледна точка и Деверо го остави на мен.

— Имаше ли интервали, през които би могло да се случи нещо незабелязано от вас? — зададох го аз. С други думи: докъде се простира любопитството ви? Допускали ли сте паузи в наблюдението на съседката?

Разбира се, и двете дами схванаха какво ги питам. Това ги разколеба, но не за дълго. Ситуацията беше по-сериозна от наранените им чувства и те храбро приеха този факт. Отговорът беше не. Наблюдението им било почти денонощно. И двете обичали да седят на верандите си, когато нямали друга работа. А когато имали, я вършели по различно време. Спалните им били в предната част и никоя не заспивала преди преминаването на влака в полунощ. По принцип имали лек сън, затова едва ли били пропускали нещо съществено и след това.

— Често ли се отбиваха хора, имаше ли гости? — зададох следващия си въпрос аз.

След кратко съвещание стариците се впуснаха в дълги и сложни обяснения, които като нищо щяха да се върнат чак до Американската революция. Машинално се настроих да пропусна по-голямата част от тях, но изведнъж си дадох сметка, че става въпрос за един доста оживен социален календар — по системата един месец лудуване и един пълно затишие. Бясна активност, следвана от абсолютно бездействие. Пир или глад. В продължение на поне половин година Чапман или не се прибирала, или изобщо не излизала. Четири-пет седмици в първото състояние, после още толкова във второто.

Отрядът „Браво“ в Косово.

Отрядът „Браво“ у дома.

Лошо.

— Имаше ли приятел? — попитах.

Имала няколко, беше отговорът, наситен с примитивна възхита. По няколко едновременно. Истински парад. Млади мъже с късо подстригани коси, облечени с „дочени“ панталони и „долни фланелки“, някои от тях и с „мотоциклетистки“ якета.

В превод джинси, тениски и кожени якета.

Военнослужещи в отпуск.

Лошо.

— Някой от тях беше ли по-специален?

След още едно кратко съвещание стариците постигнаха съгласие, че през последните три-четири месеца се е появило известно постоянство. Потокът от посетители постепенно изтънял до вадичка, а след това напълно пресъхнал. Заменен от вниманието на един-единствен мъж — отново млад, възпитан и с къса коса, отново облечен по неподходящ начин — тоест с дънки, тениска или кожено яке. По тяхно време било немислимо истинският джентълмен да посети любимата си, облечен в нещо различно от костюм и вратовръзка.

— Какво правеха? — попитах.

Излизали, отвърнаха жените. Понякога следобед, но по-често вечер. Вероятно по заведения. Защото в този затънтен край други забавления почти нямало. Най-близкото кино се намирало в градче на име Коринт. Преди време в Тюпълоу имало оперета, но тя била отдавна закрита. Двойката се прибирала късно, почти винаги след полунощ, тоест след преминаването на влака. Понякога кавалерът оставал за час-два, но никога за цялата нощ.

— Кога я видяхте за последен път?

Било в деня, преди да умре. Излязла в седем вечерта. Със същия кавалер, който дошъл да я вземе точно на минутата, съвсем официално.

— С какво беше облечена Джанис? — попитах.

С жълта рокля до коленете, но с дълбоко изрязано деколте.

— С кола ли я взе кавалерът?

Да, с кола.

— Какъв цвят беше колата?