Лий Чайлд - Аферата

— И на двете.

— Какво е заключението ти?

— Един и същ човек.

— И?

— Склонност към риск — отвърна тя. — Юни, ноември, март. Първо момиче от дъното на социално-икономическата стълбица. После идва ред на средата, после на върха. Поне по стандартите на окръг Картър. Стартира на сигурно, след което постепенно започва да рискува. На никой не му пука за бедните чернокожи момичета. Чапман е първата жертва, която бе забелязана.

— На теб ти пука за бедните чернокожи момичета — отбелязах аз.

— Знаеш как е. Разследването не може да се поддържа от само себе си. Трябва му външен източник на енергия, някой, който да се гневи и протестира.

— А гняв и протести нямаше, така ли?

— Имаше болка, имаше скръб и страдание. Но останалото беше примирение. Както обикновено. Ако всички убити жени в Мисисипи възкръснат и тръгнат посред нощ из града, ще откриеш две неща: парадът ще бъде много голям, а повечето от участниците в него ще бъдат чернокожи. Тук открай време убиват бедни чернокожи момичета. И далеч по-малко заможни бели жени.

— Как се казваше момичето на Макклачи?

— Розмари.

— Къде открихте тялото й?

— В канавката край прелеза. Западно от линията.

— Кръв?

— Никаква.

— Беше ли изнасилена?

— Не.

— А Шона Линдзи?

— Не.

— Значи Джанис Мей Чапман е някаква ескалация.

— Вероятно.

— Розмари Макклачи имаше ли някаква връзка с Келам?

— Разбира се. Нали разгледа снимките й? Пред вратата й висяха куп курсанти от Келам с изплезени езици. Излизала е с много от тях.

— Бели или чернокожи?

— Всякакви.

— Офицери или редници?

— Всякакви.

— Заподозрени?

— Дори нямах причини да ги разпитвам. Поне две седмици преди убийството не са я виждали да излиза с някого от Келам. А моята юрисдикция свършва пред оградата на базата. Никой не би ме допуснал вътре.

— Но днес те допуснаха.

— Да, така е.

— Как ти се стори Мънро?

— Предизвикателен — повтори тя.

Прекосихме прелеза и спряхме. На запад се простираше дългият прав път. Канавката, в която бяха открили тялото на Розмари Макклачи, оставаше вдясно. Вляво се виждаше завоят, от който се излизаше на главната улица. Типичен полицейски инстинкт — когато се колебаеш, спираш някъде, където могат да те видят. Така създаваш впечатлението, че вършиш нещо, дори когато е точно обратното.

— Съвсем логично започнах с предположението, че Мънро ще лъже най-нагло — подхвърли Деверо. — Задача номер едно: на всяка цена да прикрие армията. Разбирам го и не го обвинявам. И той като теб изпълнява заповеди.

— И?

— Попитах го за забранената зона. Разбира се, той отрече да има такава.

— Не е имал избор.

— Така е — кимна тя. — Но после се зае да ме убеждава и накрая предложи да ме разведе навсякъде. Това беше причината да се забавя толкова дълго. Оказа се, че командва с желязна ръка. Абсолютно всички военнослужещи бяха прибрани в помещенията. Навсякъде патрулират военни полицаи, които наблюдават личния състав, но в същото време се дебнат и помежду си. Оръжието се охранява строго. Според журналите никой не го е пипал в продължение на четирийсет и осем часа.

— И?

— Естествената ми реакция беше, че ме будалкат на високо ниво. Която се усили от факта, че двеста легла бяха празни. Нямаше как да не стигна до предположението, че спящите на тях са на лагер в гората. Но Мънро беше категоричен, че става въпрос за цял отряд, който в момента изпълнява мисия другаде. Дори се закле. В крайна сметка му повярвах, тъй като, подобно на всички други, бях виждала кацащите и излитащите самолети, а някои физиономии бях запомнила.

Кимнах. Отряд „Алфа“, Косово.

— В края на краищата всичко се връзваше — продължи тя. — Мънро ми показа купища доказателства, наистина убедителни. Никой не може да изпипа чак толкова мащабна измама. И тъй, забранена зона няма. Бях сбъркала. Вероятно и ти грешиш за поляната с отломките. Там най-вероятно са действали местните хлапета, търсещи плячка.

— Едва ли — поклатих глава аз. — Следите са от организирано и щателно претърсване.

Тя замълча за миг.

— Може би са изпратили хора от Седемдесет и пети в Бенинг. Това съвсем не е изключено. Вероятно са на лагер в гората, някъде близо до оградата. Мънро просто ми доказа, че никой не е напускал базата. Може би е от хората, които признават малката истина, за да скрият голямата лъжа.

— Май не го харесваш особено — подхвърлих аз.

— Напротив. Той е умен и лоялен към армията. Но ако бяхме колеги във Военната полиция на морската пехота, със сигурност щях да имам едно наум. Защото е сериозен съперник. Има нещо особено в него. Не е от хората, които бих искала да се мотаят в службата ми. Твърде способен и амбициозен е.