Лий Чайлд - Аферата

— Не отивай там — предупредих го аз. — Много е опасно. Там действат наборни офицери от всичките четири рода войски. Има голяма вероятност да те вземат онези от морската пехота. А това означава съдба, по-лоша и от смъртта.

— Къде тогава да отида?

— Отиваш директно в Келам. Там също имат наборна комисия.

— Дали ще ме приемат?

— Сигурно. Покажеш ли документ за навършени осемнайсет, ще те приемат веднага и никога няма да те изпуснат.

— Говори се, че в армията има съкращения.

— Благодаря, че ми го напомни, приятел.

— Защо тогава ще искат да ме приемат?

— Защото продължават да набират доброволци. Стотици хиляди. Защото всяка година напускат десетки хиляди и им трябват нови хора.

— Какво не й е наред на морската пехота?

— Всъщност нищо. Става въпрос за традиционно съперничество. Иначе сме едни и същи.

— Те правят десанти, нали?

— Историята сочи, че сухопътните войски са направили много повече.

— Шериф Деверо е била в морската пехота.

— И все още е — поправих го аз. — Когато човек постъпи там, той си остава морски пехотинец дори и когато е напуснал. Това е една от особеностите им.

— Личи ти, че я харесваш — рече момчето. — Видях те да се возиш в колата й.

— Бива си я — кимнах аз. — А Рийд има ли кола?

— Те всички имат коли — отвърна Брус. — Ако ме приемат, и аз ще си купя.

— Каква марка е колата на Рийд?

— „Шеви Бел Еър“, модел петдесет и седма, с две врати. Не може да се нарече точно класика, защото е доста очукана.

— Цвят?

— Син — отвърна момчето.

Брус ми показа стаята на сестра си. Чиста и подредена. Не беше превърната в параклис, не беше и разчистена. От нея се излъчваха недоумение за загубата и липса на енергия. Леглото беше оправено, дрехите бяха подредени на спретнати купчинки. Явно все още нямаше решение за нейното бъдеще.

Не се виждаха никакви лични вещи на Шона Линдзи. Била е жена, а не тийнейджърка. Никакви плакати по стените, никакви сувенири, никакъв дневник със задъхани признания. Само дрехи, обувки и две книги. Това беше всичко. Едната от книгите беше тънък наръчник, в който се обясняваше как се става обществен нотариус. Другата беше стар пътеводител на Лос Анджелис.

— Тя мечтаеше ли да стане кинозвезда? — попитах.

— Не — поклати глава момчето. — Само искаше да пътува.

— Особено до Лос Анджелис?

— Навсякъде.

— Работеше ли нещо?

— Да. На половин работен ден във финансовата къща, която е до бар „Бренънс“. Доста я биваше в смятането.

— Споделяше ли с теб нещо, което не можеше да каже на майка ви?

— Че мрази този дом. Че иска да се махне от тук.

— А майка ви не искаше и да чуе подобно нещо, така ли?

— Тя искаше Шона да е в безопасност. Мама се страхува от света.

— А тя къде работи?

— Чистачка е в няколко бара. Подготвя ги за отваряне.

— Какво друго знаеш за Шона?

Момчето понечи да отговори нещо, после спря. В крайна сметка само сви рамене и млъкна. Придвижи се в средата на стаята, сякаш попиваше нещо, витаещо във въздуха. Останах с впечатлението, че рядко е влизал тук. И преди, и след смъртта на Шона.

— Знам само, че ми липсва — промълви то.

Върнахме се в кухнята.

— Майка ти ще има ли нещо против да използвам телефона, ако си платя? — попитах аз.

— Искаш да се обадиш на някого? — учудено попита момчето. Сякаш бях пожелал нещо крайно необичайно.

— Всъщност на двама души. На единия трябва да се обадя, а на другия искам да се обадя.

— Не знам колко ще струва.

— Уличните автомати струват четвърт долар на обаждане — поясних аз. — Какво ще кажеш, ако оставя по цял долар?

— Много е — поклати глава момчето.

— Става въпрос за междуградски разговори.

— Добре, както решиш. Аз ще бъда отвън.

Изчаках го да излезе на двора. Видях как заема позиция до оградата и отправя поглед към улицата. Спокоен, безкрайно търпелив. Нещо като вечна стража. Пъхнах еднодоларова банкнота между стената и пластмасовата кутия на телефона, взех слушалката и набрах номера, на който трябваше да се обадя. Стан Лаури от нашата база. Вдигна сержантът, който веднага ме свърза с него.

— Това вече е изненада — рекох. — Все още си там, на предишната работа.

— В момента тук е по-безопасно, отколкото при теб — отвърна Стан. — Франсис Нили току-що се прибра.

— Тя се тревожи прекалено много.

— А ти — прекалено малко.

— Я ми кажи Карла Диксън още ли работи в счетоводството?

— Мога да проверя.

— Задай й един въпрос от мое име. Искам да зная дали трябва да съм загрижен за пари, които пристигат от място, наречено Косово. Нещо като прането на колосални суми от страна на гангстерите.