Лий Чайлд - Аферата

Същевременно успях да стигна до едно второстепенно заключение. Бях избърсал ръката си, доколкото можах, което означаваше доста зле. Но достатъчно, за да разбера, че където и да е била изнасилена Чапман, тя не само се е облякла след акта, но и се е изкъпала.

Продължих напред и след известно време стигнах до по-широката улица, на която беше живяла Шона Линдзи. Втората жертва. Момичето от средностатистическо семейство. Малкият й брат пак беше на двора. Шестнайсетгодишен грозник. Пак седеше, без да прави нищо. Гледаше към улицата, следеше моето приближаване. Очите му не се отлепяха от мен. Покатерих се на възвишението и спрях насреща му. Делеше ни само ниската оградна мрежа.

— Как е работата, момче?

— Майка ми я няма — отвърна той.

— Добре, че ми казваш — кимнах аз. — Но аз те попитах друго.

— Животът е гаден — промърмори той.

— А накрая умираш — добавих аз и веднага съжалих за думите си. Крайно нетактична забележка предвид скорошното нещастие, сполетяло семейството. Но момчето не й обърна внимание. Слава богу. — Искам да поговорим.

— Защо? Май искаш да се сдобиеш с някоя от почетните значки, които ги раздават на белите? И ти трябва някой черен, за да си побъбрите?

— Аз съм военен — отвърнах. — А това означава, че половината ми приятели са чернокожи и — което е още по-важно — половината ми командири са чернокожи. Непрекъснато разговарям с чернокожи, а и те разговарят с мен. Затова не ми пробутвай фъшкиите, които използват в гетото.

Момчето помълча известно време, после попита:

— В кои части служиш?

— Във Военната полиция.

— Трудна ли е работата там?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Само си помисли: всеки военен може да ти срита задника, а аз мога да сритам неговия.

— Наистина ли?

— Дори повече — кимнах.

— За какво искаш да говорим?

— За едно предчувствие.

— По-точно?

— Смятам, че никой не е разговарял с теб за смъртта на сестра ти.

Той сведе поглед.

— При убийство е нормално да се потърсят роднините и познатите — добавих аз. — Да им се поиска мнението. С какво се е занимавала жертвата, къде е ходила, с кого се е срещала. Теб някой питал ли те е за тези неща?

— Не — отвърна след кратко колебание момчето. — Никой не е разговарял с мен.

— А би трябвало — казах аз. — Поне аз бих постъпил така. Братята знаят много неща за сестрите си. Особено когато са на твоята възраст. Бас държа, че знаеш за Шона неща, които другите дори не подозират. Бас държа, че е споделяла с теб онези от тях, които не е могла да споделя с майка си. И накрая — бас държа, че за голяма част от тях си разбрал сам.

Момчето се размърда. Стеснително, но и с известна гордост. Сякаш искаше да каже: Разбрал съм и още как. Но гласно рече друго:

— Никой не е разговарял с мен за нищо.

— Защо?

— Ами не съм наред. Мислят ме за бавноразвиващ се.

— Кой казва, че не си наред?

— Всички.

— Дори майка ти?

— Тя не го казва, ама си го мисли.

— А приятелите ти?

— Нямам приятели. Кой ще иска за приятел човек като мен?

— Значи бъркат — поклатих глава аз. — Ти изобщо не си бавноразвиващ се. Може да си грозен, но не и идиот. Има голяма разлика.

— Така казваше и Шона — за пръв път се усмихна момчето.

Представих си ги един до друг. Красавицата и Звяра. Труден живот и за двамата. За него поради непрекъснатите сравнения, за нея — поради неизбежната необходимост от такт и търпение.

— Според мен трябва да постъпиш в армията — рекох. — Ще изглеждаш като кинозвезда в сравнение с половината от хората, които познавам там. Ако можеше да видиш онзи, който ме изпрати тук…

— Ще постъпя — отвърна момчето. — Вече говорих с един човек, който ме подкрепя.

— Кой е той?

— Последното гадже на Шона, който е войник.

Момчето ме покани да вляза. Майка му беше излязла, а в хладилника имаше кана с леден чай. Къщата беше мрачна, със затворени капаци на прозорците. Застоял въздух, стари мебели, но изобилие от стаи. Кухня-трапезария, хол и най-малко три спални в задната част. Достатъчно стаи за четиричленно семейство. Но за баща никой не беше споменал, а Шона вече нямаше да се върне.

Момчето се представи като Брус. Седнахме на кухненската маса с чаши в ръце. До хладилника беше окачен стенен телефон от жълта пластмаса. Кабелът му беше дълъг поне четири метра. На плота беше поставен телевизор. Стар модел, но цветен, с хромирани акценти по кутията. Истинска антика, вероятно намерена на боклука, но излъскана като ретро кадилак.