Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни се усмихна.

– Око за око, зъб за зъб, така ли?

Изражението на Ангелидис се вкамени.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Въпросът и промяната в настроението му изненада Гърни.

– Цитат от Библията – за постигане на справедливост с еднакво...

– Знам шибания цитат. Но защо го казахте ?

– Попитахте ме дали разбирам желанието ви да отмъстите на този, който е убил Карл и Гас.

Гъркът явно обмисли думите му.

– Не знаете нищо за убийството на Гас, нали?

– Не. Защо?

Ангелидис мълча няколко секунди, наблюдавайки Гърни напрегнато.

– Много шибана работа, ненормална работа. Нищичко ли не сте чули?

– Нищо. Не знаех, че този човек е съществувал, не знаех, че е мъртъв.

Събеседникът му кимна бавно.

– Добре. Ще ви кажа, защото може и да е от полза. Беше петък вечер, време за редовната игра на покер, която Гас винаги организираше у дома си. Същата вечер, когато Карл беше прострелян, момчетата отишли до Гас както обикновено, но никой не отворил. Звънели, тропали, блъскали. Никой не дошъл. Това не се било случвало никога. Помислили, че Гас може би е в тоалетната. Изчакали. Звънели, тропали – няма Гас.

Пробвали вратата. Не била заключена. Влезли. Намерили Гас. – Ангелидис млъкна и се намръщи, сякаш бе вкусил нещо неприятно. – Не ми е приятно да говоря за това. Ненормална работа е, знаете ли? Мисля, че бизнесът трябва да е рационален. Без разни смахнати лайна като това. – Поклати глава и ненужно намести някои от чиниите на масата. – Гас седял по бельо пред телевизора. На масичката за кафе имало бутилка хубава рецина 1, наполовина пълна чаша с вино, малко хляб, тарама салата 2. Хубав обяд. Но...

– Но бил мъртъв? – намеси се Гърни.

– Мъртъв? О, да, много мъртъв. Мъртъв с десетсантиметрови пирони, забити във всяко око, всяко ухо – стигащи право в шибания му мозък, и пети – в шибаното му гърло. Пет шибани пирона. – Млъкна, изучавайки лицето на Гърни. – Какво мислите?

– Чудя се защо това не е влязло в новините?

– Отделът за борба с организираната престъпност. – Ангелидис гледаше така, сякаш му се искаше да се изплюе. – ОБОП се отнесе с него като с торба лайна. Нямаше некролог, нямаше погребение, нямаше нищо. Запазиха всички подробности за себе си. Можете ли да повярвате? Знаете ли защо запазиха всичко в тайна?

Това всъщност не беше въпрос, затова Гърни не отговори.

Ангелидис шумно засмука въздух между зъбите си, преди да продължи.

– Запазиха го, защото така имат чувството, че знаят нещо. Сякаш владеят познанието за някаква шибана тайна , която никой друг не знае. Кара ги да чувстват, че притежават сила . Че имат класифицирана информация. Знаете ли какво имат? Лайна вместо мозък и клечки за зъби вместо пишки. – Погледна към големия си златен „Ролекс“ и се усмихна. – Добре... Става късно. Надявам се, че това ще ви помогне.

– Много интересна информация. Имам само един въпрос.

– Давайте – каза Ангелидис, поглеждайки отново часовника си.

– Какви бяха отношенията ви с Карл?

– Чудесни. Беше ми като син.

– Някакви проблеми?

– Никакви.

– Не се ли притеснявахте от тази история с „изметта на земята“?

– Да се притеснявам ли? Защо?

– В интервютата си той постоянно е наричал хората от вашия бизнес свят „изметта на земята“. Говорел е и много други неприятни неща. Как се чувствахте?

– Смятах, че е доста умно. Добър начин да бъдеш избран – кимна Ангелидис и посочи към купата с маслини. – Много са добри. Братовчед ми от Миконос ми ги изпраща специално. Вземете за жена си.

1Смолисто бяло вино, което произхожда от Гърция. – б. пр.

2Разбит хайвер със зехтин, чесън и лимонов сок. – б. пр.

Когато Гърни стигна до края на планинския път, който водеше до неговия имот, с изненада видя голям черен джип, паркиран до плевнята. До пощенската кутия свали прозореца от своята страна и откри, че Мадлин вече е взела пощата. После подкара бавно до лъскавия ескалейд и спря пред него. Вратата му беше отворена. Мъжът, който излезе, беше с физика на ръгбист. Освен това имаше обръсната глава, враждебни кръвнишки очи и озъбена в нещо подобно на усмивка уста.

– Господин Гърни?

Дейв отвърна на празната усмивка.

– Какво мога да направя за вас?

– Казвам се Мик Клемпър. Това говори ли ви нещо?

– Следователят по делото „Спалтър“?

– Точно така.

Мъжът извади портфейла си и го разтвори на картата от Бюрото за криминални разследвания. По-младата му версия от снимката на ламинираната карта приличаше на бияч от ирландската мафия.