Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Харесва ми – каза Хардуик с циничен блясък в очите. – Да яхне шибания труп като бял кон и да се втурне към губернаторския пост върху него!

Гърни се усмихна. Възстановената вулгарност на партньора му бе признак за подобряване на здравословното му състояние.

Ести смени темата.

– Значи Клемпър и Алиса са били просто гнили малки лешояди, опитващи се да си напълнят търбусите за сметка на Кей?

– Може и така да се каже – кимна Гърни.

– Всъщност – добави Хардуик с доловима наслада в гласа – по-скоро един гнил малък лешояд на име Алиса и един идиот лешояд на име Мик Задника.

Ести го изгледа няколко секунди с болезнената нежност, с която човек гледа очарователно, но непоправимо палаво дете, после отново хвана ръката му и я стисна.

– По-добре да тръгвам. Предполага се, че вече пресрещам и отклонявам трафика на идиотите, идващи от междущатската магистрала към панаира.

– Направо гръмни копелетата – предложи услужливо Хардуик.

След като тя си тръгна, спорът се отклони към теориите за вината и самоунищожението, които явно подействаха силно приспивно на Хардуик.

Кайл спомена нещо, което си спомняше от курса по психология в колежа, теорията на Фройд за случайността – идеята, че някои събития може би изобщо не са случайни, а имат цел – да предотвратят или да накажат действие, за което човек изпитва известно подсъзнателно колебание.

– Чудя се, може ли нещо такова да е причината за спъването на Карл точно пред стола на брат му?

Никой нямаше желание да навлиза в тази тема.

Като че ли търсейки някаква организирана структура, в която да вкара хаотичните събития, Кайл отново повдигна темата за кармата.

– Не само злите действия на Карл са се върнали обратно към него. Имам предвид, замислете се... Същото нещо се е случило и с Паникос, когато е бил премазан от виенското колело, което той самият е взривил. Вижте какво стана и с Мик Клемпър, когато дойде за татко. Дори Лекс Бинчър – той в известна степен прекали с голямото си надуване по РАМ ТВ, като си приписа всички заслуги за разследването. И беше убит. Човече, явно кармата е истинско нещо .

Кайл звучеше толкова искрено, толкова въодушевен от идеята, толкова млад – толкова приличаше на самия себе си преди години, когато все още бе ентусиазиран тийнейджър, че Гърни изпита желание да го прегърне.

Но да действа толкова спонтанно и импулсивно – особено на обществено място, не беше в природата му.

Малко по-късно дойдоха двама санитари, които отведоха Хардуик в радиологията за допълнителни сканирания. Докато го поставяха на подвижната носилка, той се обърна към Гърни.

– Благодаря ти, Дейви. Аз... мисля, че може и да си ми спасил живота.... като ме докара толкова бързо.

Нетипично за Хардуик – в думите му не личеше и следа от ирония.

– Е... – измърмори Гърни неловко, никога не се чувстваше удобно, когато му благодаряха за нещо, – имаш бърза кола.

Хардуик се изсмя леко, но смехът бързо премина в приглушен лай от болката, която предизвика, и санитарите го отведоха.

Мадлин, Кайл и Гърни останаха сами в стаята, около празното легло. Може би защото бяха на предела на издръжливостта си, никой не каза нищо.

Мълчанието бе нарушено от звъна на телефон, който се оказа, че е на Кайл. Той погледна към екрана.

– Божичко – каза той, по-скоро на себе си, после погледна към баща си. – Ким е. Казах, че ще й звънна, но с всичко това... – След миг колебание добави: – Трябва да говоря с нея.

Излезе в коридора, заговори тихо и се отдръпна по-далеч, за да не го чуват и виждат.

Мадлин се взираше в Гърни с изражение на голямо облекчение, но и на голямо изтощение – същата интонация пролича и в гласа й.

– Справи се с всичко и оцеля – каза тя. После добави: – Това е най-важното.

– Да.

– И разгада случая. Отново.

– Да. Поне така си мисля.

– О, няма никакво съмнение.

На лицето й грееше нежна загадъчна усмивка.

Двамата се умълчаха.

Освен че бе залят от гигантска вълна на емоционално и физическо изтощение, Гърни започна да изпитва някаква болка и изтръпване по цялото тяло, които след кратко чудене отдаде на нападението на двете ченгета, докато се опитваше да изрита розовия телефон от ръцете на Паникос.

Внезапно усети, че е прекалено уморен, за да мисли, прекалено уморен, за да стои.

За момент – там, в болничната стая, Гърни притвори очи. Когато го направи, видя Питър Пан – целия в черно и с гръб към него. Малкият човек започна да се обръща. Лицето му бе отровножълто, усмивката – кървавочервена. Обърна се. Обърна се към него и разпери ръце като криле на хищна птица. Очите на жълтеникавото лице бяха очите на Карл Спалтър. Изпълнени с ужас, омраза и отчаяние. Очите на човек, на който му се иска да не се е раждал.