Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Човек, който е достатъчно близо до него, за да чува и да знае разни неща, ми сподели подробности за озлоблението му и за издънките в работата му – сведения от телефонните разговори, коментари за това и онова, реплики за жените по принцип и по-конкретно за жена му и Кей Спалтър. Очевидно Задника понякога се отнасял и не бил толкова предпазлив, колкото би трябвало да бъде.

– Този човек има ли си име?

– Не мога да ти кажа.

– Напротив – можеш.

– Няма начин.

– Чуй ме, Джак. Ако пазиш тайни от мен, нямаме сделка. Трябва да знам всичко, което знаеш ти. Всеки въпрос и всеки отговор. Това е сделката. Точка.

– Исусе, Дейви, не ме улесняваш...

– Нито пък ти.

Гърни погледна скоростомера и видя, че стрелката наближава 130 км в час. Челюстта на Хардуик бе здраво стисната. Както и ръцете му около волана. Мина минута, след което той каза просто:

– Ести Морено.

След още минута мълчание продължи:

– Тя работеше с Мик Задника от времето на развода му чак до края на делото „Спалтър“. Накрая успя да си издейства преместване – пак е в същия отдел, но с друг началник. Трябваше да приеме работа на бюро, която ненавижда. Но дори омразата й към бумащината е по-малка, отколкото тази към Задника. Тя е добро ченге. Умна е. Умее да слуша и да наблюдава. И е принципна. Ести има принципи. Знаеш ли какво ми каза за Мик?

– Не, Джак, какво?

– Каза ми: „Има карма. Когато направиш нещо гадно, някой ден то ще се върне да те ухапе по задника“. Ести е истински динамит! Споменах ли, че освен това е и пуерториканска сексбомба? И доста интелигентна. Интелигентна сексбомба. Трябва да я видиш с едно от онези кавалерийски кепета.

Хардуик се усмихна широко, а пръстите му забарабаниха в латино ритъм по волана.

Гърни мълча известно време, опитвайки се да осмисли обективно новата информация. Целта му бе да я попие цялата, но освен това да я задържи на известна дистанция, както се прави на местопрестъпление, когато оглеждаш детайлите, които могат да имат различни тълкувания.

Замисли се за странните очертания, които това дело бе започнало да приема в съзнанието му, включително ироничния паралел между присъдата на всяка цена, която бе искал Клемпър, и нейната отмяна на всяка цена, към която се стремеше Хардуик.

И двете му предоставяха достатъчно доказателства, че човекът не е рационално създание и че така наречената логика не е нищо повече от ярка фасада, прикриваща по-тъмни мотиви; опит страстта да бъде наметната с плащ от строги геометрични аксиоми.

Потънал в мисли, Гърни почти не забелязваше хълмовете и долините, през които минаваха – полюшващите се бурени, израснали по вълнистите хълмове; немощните фиданки; просторните полета от изсъхнали треви в зелено и жълто; слънцето, промушващо се през колебливата бледа мъгла; западналите ферми с техните плевни и силози, невиждали боя от десетилетия; тъжните селца край пътя, старите оранжеви трактори, ръждясалите рала и греблата за сено; старомодната и спокойна провинциална пустота, която бе гордостта и проклятието на окръг Делауеър.

Далеч от песъчливата красота на икономически съсипаните, обезлюдени окръзи в централната част на щата Ню Йорк, северният окръг Уестчестър притежаваше нехайното очарование на старите пари. По средата на този като излязъл от картичка пейзаж женският изправителен център „Бедфорд Хилс“ изглеждаше абсолютно не на място – като бодливо прасе в изложба на домашни любимци.

Мястото напомни на Гърни за пореден път, че действителната охрана на затворите със строг охранителен режим е сложна система от многобройни видими и невидими детайли. От една страна, бяха високотехнологичните сензори и контролни системи. От друга страна – кулите на охраната, високите три метра и половина железни заграждения и режещата като бръснач телена ограда.

Със сигурност някой ден технологиите щяха да направят телената мрежа излишна. Но засега тя бе това, което най-видимо разграничаваше пространството отвън и онова вътре. Посланието й беше просто, агресивно и силно. Присъствието й лесно смазваше всеки опит за създаване на някаква атмосфера на нормалност – не че в затворите се правеха сериозни опити за нещо подобно. Всъщност Гърни подозираше, че мрежата отдавна няма практическа функция като възпираща преграда, а по-скоро предава послание.

Отвътре „Бедфорд Хилс“ бе същият като повечето затвори и поправителни центрове, които бе посещавал през годините. Изглеждаше толкова мрачен и неприветлив, колкото изискваше предназначението му. И въпреки хилядите и хиляди страници, изписани по темата за съвременната система за наказания, това предназначение – неговата същност – се свеждаше до едно-едничко нещо.