Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

– Несъмнено.

– Правят го, за да маркират територията си.

– Хм...

– За да предупредят другите петли и да им заявят: „Това е моят двор, бях първи“. Харесва ми.

– Кое ти харесва?

– Звукът, кукуригането...

– О, да. Много... провинциално.

– Не съм сигурна, че искам много петли, но да имаш един е много приятно.

– Добре.

– Хорас . Отначало не бях сигурна за името, но сега ми се струва идеално за него. Не мислиш ли?

– Предполагам.

Истината бе, че името Хорас по някаква странна причина му напомняше за името Карл. А в мига, в който името Карл се появи в съзнанието му, изплува и споменът за поразените очи от снимката, очи, които сякаш се взираха в демон.

– А другите три имена – Хъфи, Пуфи и Флъфи – мислиш ли, че са прекалено глупави?

На Гърни му бяха нужни няколко секунди, за да се съсредоточи отново.

– Прекалено глупави за кокошки?

Тя се разсмя и сви рамене.

– Щом построим малката им къщичка с хубава ограда и достатъчно място за тичане на открито, ще можем да ги преместим от задушната плевня.

– Да – отвърна Гърни, но липсата на ентусиазъм беше очевидна.

– И ще направиш оградата много здрава, нали, за да не влизат хищници?

– Да.

– Директорът на клиниката загуби една от своите червени кокошки от породата Роуд Айлънд миналата седмица. В един миг е била там, в следващия – я нямало.

– Това е рискът да ги пускаш навън.

– Не и ако построим хубава ограда на кокошарника. Ще могат да са навън, да тичат из тревата, което им е любимо занимание, и пак ще са в безопасност. И ще е толкова забавно да ги гледаш. Точно там – тя посочи с показалец към мястото, което бе избрала.

– И какво е станало според него с липсващата кокошка?

– Нещо я грабнало и я отнесло. Най-вероятно койот или орел. Почти е сигурен, че е орел, защото при такава суша като това лято, те започват да търсят и друга плячка освен риба.

– Хм...

– Каза, че ако ще правим кокошарник, трябва да поставим телена мрежа отгоре и да я вкараме поне на петнайсет сантиметра под земята. Иначе разни неща могат да се вмъкват под нея.

– Неща?

– Спомена невестулки. Очевидно са наистина отвратителни.

– Отвратителни?

Мадлин се намръщи.

– Каза, че когато невестулка се промъкне в кокошарника, тя… отхапва главите – на всички кокошки...

– Не ги изяжда? Само ги убива?

Мадлин кимна, устните й бяха здраво притиснати, а на лицето й беше изписана дълбока тъга и съчувствие.

– Обясни ми, че щом опита кръв, невестулката изпада в някаква странна лудост. Щом усети вкуса й, не може да спре, докато не убие всички кокошки.

Малко след изгрев, след като реши, че е демонстрирал достатъчно усърдие по отношение на проблема с кокошките, като направи скица на конструкцията на кокошарника, Гърни избута встрани бележника и се настани на масата в кухнята за втората си чаша кафе.

Когато Мадлин се присъедини към него, той реши да й покаже снимката на Карл Спалтър.

От работата си като консултант в местния кризисен център за психични проблеми, тя беше свикнала да наблюдава крайни негативни емоции – паника, гняв, притеснение, отчаяние. Въпреки това очите й се разшириха от изненада при вида на стряскащото изражение на Спалтър.

Остави снимката на масата, после я избута още няколко сантиметра по-далеч.

– Той знае нещо – каза тя. – Нещо, което не е знаел, преди съпругата му да го простреля.

– Може би не го е направила тя. Според Хардуик случаят срещу нея е изфабрикуван.

– Вярваш ли му?

– Не знам.

– Значи може да го е направила, а може и да не е. Но Хардуик не се интересува от това, нали?

Гърни беше изкушен да спори с нея, защото не му хареса положението, в което го поставяше твърдението й. Вместо това просто сви рамене.

– Интересува се от това обжалването на присъдата й да е успешно.

– Това, от което наистина се интересува, е да получи реванш и да накара бившите си работодатели да се пръснат от яд.

– Знам.

Тя наклони глава и го изгледа така, сякаш се канеше да го попита защо позволява да бъде вкарван в такава измамна схема и в подобно цинично начинание.

– Не съм му обещал нищо. Но трябва да призная – каза той, като посочи към снимката на масата, – че съм любопитен за това .

Мадлин присви устни, обърна се към отворения прозорец и се загледа в прозрачната лека мъгла, пронизвана от падащите косо лъчи на ранното сутрешно слънце.

После нещо в края на каменната площадка, точно отвъд прага на вратата, привлече вниманието й.