Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Гърни отиде до спалнята и взе своята „Берета 32“ от нощната масичка, зареди пистолета, пъхна го в джоба си и отиде до страничната врата.

Изчака, докато мотористът спре до колата му, после включи външното осветление.

Атлетична фигура в черно мотористко яке и черна каска с вдигнат визьор извади тънко черно куфарче от една от дисагите и тръгна към вратата. Потропа решително с ръка, облечена в черна кожена ръкавица.

Едва тогава Гърни, който вече бе готов да извади пистолета от джоба си, разпозна каската.

Беше неговата, от мотористките му дни преди близо три десетилетия. Каската, която бе дал на Кайл преди няколко месеца.

– Здрасти, татко! – Кайл му подаде куфарчето, вдигна каската с една ръка и прокара другата през късата си черна коса, която бе като огледален образ на косата на баща му.

И двамата се усмихнаха с еднаквите си усмивки, въпреки че в тази на Гърни се криеше леко объркване.

– Да не съм пропуснал някой имейл или съобщение?

– Че идвам ли? Не. Беше импулс. Реших, че ще мога да се погрижа за твоя проблем с увеличението на образа от записа по-лесно тук, отколкото у дома, за да видиш какво правя и да го направим така, както искаш. Това е основната причина да дойда. Но има и втора.

– О?

– Бингото с кравешки лайна.

– Моля?

– Бингото с кравешки лайна на вашия планински панаир 1. Знаеше ли, че това наистина се прави? И пърженото сирене. А в неделя следобед – състезанието за блъскане с коли само за жени. И оспорваното състезание по хокей с тиква.

– Какво?

– Това последното си го измислих. Но какво пък, не е толкова странно, колкото някои от другите неща. Никога не съм бил на истински селски панаир. С истински кравешки лайна. Реших, че е време. Къде е Мадлин?

– Дълга история. Ще остане при приятели за малко. Замесен е панаирът, а и е... нещо като предпазна мярка. Ще ти разкажа после. – Отстъпи назад, придържайки вратата отворена. – Влизай, влизай. Сваляй това яке и се настанявай. Вечерял ли си?

– Сандвич и кисело мляко в закусвалнята на Слотсбърг.

– Това е на сто и шейсет километра оттук. Ще хапнеш ли един омлет с мен?

– Супер. Благодаря. Ще донеса и другата си чанта и ще се преоблека.

– Е, каква е тази предпазна мярка, за която спомена?

Гърни не се изненада, че това беше първият въпрос, който Кайл зададе, когато двайсет минути по-късно се настаниха един срещу друг, за да похапнат.

Вместо да омаловажи заплахата, както обикновено би направил, този път той откровено преразказа нападението срещу дома на Хардуик и жестоките събития в Купърстаун. Ако ще се опитва да убеждава Кайл да си тръгне – поне на следващата сутрин – за вкъщи или за друго безопасно място, нямаше смисъл да омекотява сериозността на събитията.

Гърни говореше, а синът му слушаше мълчаливо притеснен и с леко, но забележимо вълнение, което намекът за опасност и риск често предизвиква у младите мъже.

След като се нахраниха, Кайл се настани на масата с лаптопа си, а Гърни му даде флашката със записите от Акстън авеню. Откриха двата кратки пасажа, които искаше да бъдат увеличени. Първият беше видеото от гробището – от ставането на Карл от стола до просването му по лице на земята с куршум в мозъка. Вторият бяха кадрите от улицата, които показваха как дребната фигура, която според Гърни беше Петрос Паникос, влиза в сградата с увита като подарък кутия, вероятно с пушката, която бе открита по-късно в апартамента.

Кайл изучаваше образите на екрана на компютъра си.

– Искаш ги увеличени за възможно най-много детайли с минимална софтуерна интерполация?

– Би ли повторил.

– Когато увеличаваш образите, разтягаш реалната дигитална информация. Образът става по-голям, но също и по-размазан, защото има по-малко информация на квадратен сантиметър. Софтуерът може да компенсира това, като направи предположения и запълни информационните дупки, после изостря образа и го заглажда. Това е интерполацията. Но това въвежда и елемент на недостоверност, защото не всичко в увеличението е присъствало в оригиналните пиксели. За да се изчисти увеличеният образ, софтуерът прави изчисления, основани повече на вероятност, отколкото на съществуващите данни.

– Какво ми препоръчваш?

– Препоръчвам разумен компромис между рязкостта на увеличението и достоверността на данните, които съставят картината.

– Добре. Направи го с какъвто компромис смяташ за необходим.

Гърни се усмихна не само защото синът му бе ангажиран с неговия проект, но и заради вълнението, което долови в гласа му. Приличаше на щастлив архетип на поколението под трийсет години, родено и отгледано с естествен афинитет към всичко дигитално.