Джон Вердън - Питър Пан трябва да умре

Включи компютъра и отвори охранителните записи от Лонг Фолс.

Отне му почти час, докато открие това, което се надяваше да намери – образ на доста дребен човек, вървящ по Акстън авеню към камерата. Гърни наблюдаваше как той – или на пръв поглед тя – влиза във входа на сградата. Определянето на пола бе затруднено от пухкавото зимно яке, от широката скиорска лента на главата, която покриваше ушите, челото и очертанията на косата, и от дебелия вълнен шал, прикриващ не само врата, но и голяма част от брадичката и челюстта. Това, което се виждаше от лицето – остър, леко крив нос и малка уста – съответстваше на лицето на доставчика от „Цветята на Флорънс“, който Гърни бе видял на записа в „Емерлинг Оукс“. Всъщност лентата, очилата и шалът изглеждаха същите като на онзи запис.

Гърни се върна назад, минута или две по-рано, и пусна картината, за да проследи движението на човека по улицата и влизането му в сградата. За разлика отпреди, сега той не носеше цветя, а тесен пакет, дълъг около метър, метър и двайсет, увит в червена и зелена коледна хартия с голяма декоративна панделка по средата. Гърни се усмихна. Това бе може би най-невинният начин, по който някой би могъл да пренесе по улицата пушка в разгара на коледния сезон, когато всички пазаруват подаръци.

Отбеляза си реалното време, изписано на екрана, в което човекът влиза в сградата. Беше 10,03 сутринта. Седемнайсет минути преди изстрелването на куршума, поразил Карл Спалтър.

Същият човек излезе на улицата отново в 10,22 – само две минути след стрелбата, обърна се и тръгна спокойно по Акстън авеню, докато изчезна от обсега на камерата.

Гърни се отпусна на стола, обмисляйки значението на току-що видяното.

Първо, това предполагаше, че изстрелът наистина е направен от апартамента, в който по-късно бе намерено оръжието. Времето на излизане на стрелеца правеше невъзможен другия сценарий, което отново водеше до проблема с уличния стълб.

Второ, човекът на записа със сигурност не беше Кей Спалтър.

Гърни изпита прилив на гняв към Клемпър, който моментално заличи всяко угризение за нарушаване на тяхната „уговорка“. Дори само този запис да имаха, той категорично би сложил край на делото срещу Кей. Ако не друго, щеше да е достатъчен за създаване на основателно съмнение , защото подкрепяше достоверна алтернативна теория за случилото се и показваше алтернативен заподозрян – и то убедителен. С него Кей никога нямаше да бъде осъдена и пратена в затвора.

Съзнателното прикриване на това доказателство от Клемпър – очевидно в замяна на сексуални услуги от Алиса Спалтър – бе не просто престъпление. Беше непростимо престъпление.

Трето, беше време да спре да мисли за човека от Акстън авеню и от записа в комплекса за възрастни като за „човека“.

Беше време да започне да го нарича с избраното от него име: Петрос Паникос.

Не беше лесно. Нещо в съзнанието му се бунтуваше срещу връзката на слабичката, почти изящна фигура, която в единия случай носеше букети от хризантеми, а в другия – цветна коледна кутия, с агресивния психопат, описан от Интерпол и Адонис Ангелидис. Психопатът, забил пирони в очите, ушите и гърлото на Гас Гурикос. Психопатът, подпалил три къщи в Купърстаун, изгорил шестима невинни и отрязал главата на човек.

О, Исусе, дали и сега си е пял, докато е вършил всичко това?

Гърни не искаше да мисли за тези неща. Те ставаха част от кошмарите му. Беше време за по-практични размишления. Време за среща за размисъл с Хардуик и Ести. Време да вземат решение за следващата стъпка.

Извади телефона си и първо звънна на Хардуик. Смяташе да остави съобщение и се изненада, когато той вдигна веднага, и то отбранително:

– Обаждаш се, за да ми триеш сол на главата заради оная работа с Борк, нали?

Гърни реши да отложи този спор за по-нататък.

– Мисля, че трябва да се съберем.

– Защо?

– Планиране? Координация? Сътрудничество?

Последва кратка пауза.

– Разбира се. Няма проблем. Кога?

– Възможно най-скоро. Например утре сутринта? Ти, аз и Ести, ако тя успее да дойде. Трябва да обсъдим фактите, въпросите и хипотезите – всичко, с което разполагаме. Когато поставим всичко на масата, може би ще успеем да видим какво ни липсва.

– Добре – отвърна Хардуик с леко скептичен тон, както обикновено. – Къде искаш да се съберем?

– У нас.

– Има ли конкретна причина за това?

Честният отговор бе, че Гърни искаше да си създаде усещане за поне някакъв контрол върху ситуацията, усещане, че той е този, чиято ръка е на волана. Но това, което каза, беше: